Тя знае как думите и любовта могат да бъдат използвани като форма на контрол. Как обещанието се превръща в оръжие. Как при липсата на „очевидно“ насилие, се стига до онази невидима ескалация с брутални последици...
От съблазняване, емоционална зависимост, психологическо подчинение и най-„обикновено“ разрушаване на идентичността, езикът на любовта става капан. Най-новият роман на Камий Лоранс – „Твоето обещание“ (2025, „Колибри“) е (отново) именно за обещанията, които не нарушаваме, но изпразват човека отвътре. Аналитична, почти клинична е тя в своето „наблюдение“ на чувства, белязани от загуба, любов, майчинство, тяло, травма, идентичност... Без поза, без феминистка реторика в лозунгов смисъл, с ясно усещане за интелектуална отговорност. Така звучи и на живо.
Казват, че писането ѝ се движи на границата между литературата и автобиографията, като често използва формата на автофикцията. За нея личният опит е отправна точка за размисъл, а не самоцел. В стил, белязан от откровеност, въпреки че болката в текста не е емоция, а познание, средство за изразяване, начин за оцеляване, съпротива...
Камий Лоранс в разговор с Даниел Димитров – за границата между автобиография и автофикция, за засегнатите от нейните книги, за откровеността и кога се чувства истински чута като жена, за остаряването и... Жулиет Бинош.
През 2016 г. по повод премиерата на „Тази, която не съм“ (Celle que vous croyez е оригиналното заглавие на романа – бел. а.), казвате: „Идентифицирам се на сто процента с всички жени в тази книга“. Тези думи отнасят ли се и за другите Ви романи?
- Да, мога да кажа, че пиша за други жени, защото чувствам голяма привързаност към тях. Те, по определен начин, ми отвръщат със същото. Много често, след като прочетат книгите ми, ми казват, че не се идентифицират с мен, а с моите женски героини...
Вашите книги често са автофикционни, но „Твоето обещание“ (2025, Ta Promesse е оригиналното заглавие – бел. а.) носи особена уязвимост. Коя е частта, която Ви беше най-трудно да напишете, защото е „твърде близо“ до истината? Поставяте ли границата между автобиография и автофикция, или тази граница е само някакъв вид удобна измислица?
- Нямаше нито една най-трудна част. Мисля, че цялата книга е много близка до реалността. Тоест, във всичките ми книги винаги започвам с лично преживяване. Но след това го предавам и пресъздавам във фикционална форма, за да създам роман.
Например, никога не съм била в съда, никога не е имало неща като тези в романа, но това са чувства, емоции, които съм преживяла...Такава е реалността...
Не мисля, че има разлика между автобиография и автофикция. Автобиографията разказва собствената житейска история, а автофикцията е превръщането на живота ви в роман. Всъщност, за мен има разлика, но не искам читателите да знаят точно кое е автобиографично и кое е измислено в книгите ми (Усмихва се – бел. а.).
Кого сте „ранили“ най-силно в книгите си и кой Ви го е простил?
- Някой, който не е щастлив да се разпознае в роман, може да ми се ядоса, но това всъщност не се е случвало много често. Има една доста използвана максима, че когато прекарваш време с писател, поемаш известен риск да се озовеш в книгата му. Ако не искаш да поемеш този риск, просто си тръгваш... (Усмихва се – бел. а.).
Вярвате ли, че една жена писател винаги плаща по-висока цена за откровеността си от мъжете колеги?
- Мисля, че постигнахме напредък в това отношение, но все още е много по-трудно за една жена писател. Първо, защото мъжете са склонни да мислят, че творението принадлежи на тях. И второ, защото сме склонни да подценяваме значението на книгите, написани от жени.
Кога се почувствахте истински чута като жена, не като авторка?
- Като жена, намирам, че невинаги е лесно да се изкажа. А писането и романите са добър начин за една жена да изрази мнението си.
Не е ли много тъжно това...
- Аз не съм голям оптимист (Смее се – бел. а.)
Страхувате ли се как обществото гледа на остаряващата жена? Питам Ви като човек, който има „професионално“ отношение по темата?
- Да, това е темата на един от романите ми. Страхувам се, или по-скоро, забелязах го... Забелязах го не толкова в себе си, колкото в обществото. Тук става дума, например, за актрисите, които след 50 вече не получават роли. Докато мъжете актьори имат все по-голям успех, и това е докато са живи. Това е един пример от изкуството, но мисля, че е вярно във всички области...
Споменахте актрисите. Един от Вашите романи е екранизиран, но затова пък е с участието на Жулиет Бинош. Имахте ли думата в избора ѝ за главната роля?
- Да, поне когато режисьорът Сафи Небу ми разказа за ролята и че е поканил Жулиет Бинош. Бях много щастлива. Мисля, че тя е перфектният избор за този образ.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Това е трудно, ако говорим за моята личност като жена. Взискателна съм.
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Който обича истината, приятелството, любовта...
Камий Лоранс е литературният псевдоним на Лорънс Рюел, родена на 6 ноември 1957 г. в Дижон, Франция. Носителка е на много награди, сред които „Фемина“. Преподавателка е в Института за политически изследвания в Париж, член е на академията „Гонкур“. През 2006 г. е обявена за офицер на Ордена за изкуство и литература. Сътрудничи на вестниците „Монд“ и „Либерасион“. Произведенията й са преведени на повече от 30 езика.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
