Еньовден. Две жени и един мъж – маймуна, или просто зов към дивото, заради което не можем да бъдем хора докрай. Един мъж и две жени – в нощта на садистично преминаваща любовна вълна и опит за приказка с неочакван край. Влудяващ, истеричен и погубващ останките от „някакви“ отношения...

До болка познатата „Госпожица Юлия“ вече е на сцената на театър „Възраждане“ в режисьорската интерпретация на Антон Угринов. Един от най-талантливите ни театрали поднася своята поредна, приятно изненадваща версия на класически текст, адаптиран в случая от поета и драматург Стефан Иванов.

Угринов е усетил пиесата – и въпреки „пришитите“ й „феномени“ на новото време като телевизията и социалните мрежи – остава усещането за Аугуст Стриндберг. С белези от неговия почти отровен мизогинизъм, с деспотичността на духа, с онази игра по шведски, с тъмнината и проблясващия ябълков гланц...

Снимка: Стефан Н. Щерев

И в този танц, и среща едновременно, зрителят няма как да не успее да се залюлее между представите и очакванията си за „Госпожица Юлия“, и угриновия прочит. В него дори убийството на едно канарче се „размазва“ като неясен кадър и се преживява сред размазващата сила на думи, стреснати от крясъците на самотата и тишината, и неизбежните човешки контрасти.

И това представление на Угринов е възможност театърът да бъде усетен като „мечтаене, че животът би могъл да има по-широк хоризонт“, както казва самият той. Като единствена въздишка, която изпълва цялото ти същество със смисъл. Като светулка, в която привиждаш малка луна. Или като пътека, по която вървиш в нощта срещу Еньовден, с надеждата, че ще те отведе към огъня и водата, към светлината и оздравяващата сила от аромата на живота.

Снимка: Даниел Димитров

Режисьорът Антон Угринов – за „случването“ на срещата с публиката, за терапията „Госпожица Юлия“ и защо работи предимно с млади актьори, за спасението, когато детайлите бягат и за актьорите като режисьори.

И още: Иронията на режисьора винаги ли трябва да е очевидна за зрителите. Премина ли „пандемичното“ мислене сред хората на изкуството. Какво накара А. Угринов да излезете от софийските салони. Има ли повече свободата в извънстоличните театри. Продължаваме ли да не различаваме истината от симулацията.

Г-н Угринов, разнообразието от теми, автори и аудитория задължително ли е за един режисьор?

- Мога да кажа, че имам любопитство към няколко теми и съм изградил стил, който си е чисто мой – с голямо пристрастие към една специфична естетика, която усещам като мой език. Но едновременно с това, имам съзнанието каква е целта и каква е задачата, когато се захващам с един текст, и докъде мога да стигна.

Когато работя в театри, в които очевидно срещата с публиката трябва да се случи, подхождам по един начин. Когато работя в по-камерни пространства, в които целта е да се стигне до по-малък, но по-специфичен кръг хора, които биха те разбрали в още по-голяма дълбочина, си позволявам да разгърна по-смело и по-дръзко това, което е в мен.

В различни етапи от живота са ме вълнували различни неща. Въпреки че, на пръв поглед, отстрани може би изглеждат много различни нещата, които правя, в крайна сметка, зърното и произходът им е доста идентичен...

Казвате „когато срещата с публиката трябва да се случи“. Има ли случаи, в които тази задача не стои пред вас, когато тази среща не е задължителна?

- Не. Театърът е среща и аз имам съзнанието за това. Не е нещо, което правиш единствено и само за себе си. Едно представление се случва, когато влезе във взаимодействие с публиката.

Разликата е, че в някои театри публиката не може да бъде насочена конкретно, не можеш да стесниш филтъра. В други театри можеш да говориш още по-дръзко, още по-лично и на по-малък кръг от хора. И в двата случая вярвам, че съм верен на себе си, и съм искрен, и честен с това, което правя.

Съдейки по думите Ви, „Госпожица Юлия“ попада попада във втората група. И в този смисъл, защо избрахте да работите по един от най-поставените текстове у нас?

- Когато аз избирам текст, всичко е въпрос на привличане. Няма конкретна причина. То е като с човешко същество. Никога не съм разбирал, когато питат една двойка „Защо се влюби в него?“. Мисля, че човек първо се влюбва, а след това започва да харесва другия човек. Но има нещо много несъзнателно и неосъзнато в това приближаване.

Почувствах този текст като някаква потребност да се занимая с него. Самата тема е, че ние се движим много неосъзнато, много марионетно, мислим си, че знаем какво искаме, мислим си, че знаем защо правим избори, а всъщност не съм убеден, че артикулираме и осъзнаваме как се движат животите ни...

Предложението за това представление дойде от мен, актьорите се запалиха, а директорът на театъра ми даде пълна свобода да работя. За мен това беше един ценен и важен период в моето развитие.

Казвате, че текстовете, с които работите, са някакъв вид терапия. Как мина терапията с „Госпожица Юлия“?

- Негладко. Както всяка една терапия, която е успешна (Смее се – бел. а.). Защото, когато отидеш на психоаналитик и чувстваш пълен комфорт, очевидно терапията не се случва.

По време на репетициите минахме през различни етапи, но аз чувствам удовлетворение, което е най-важното.

Случвало ли се е терапията с текста да има обратен ефект върху Вас самия?

- Когато правя пиеса, гледам не да давам отговори, а по-скоро да задам точния въпрос, който на мен ми е интересен и е попътен на този текст. В хода на репетициите търся този отговор, оспорвам първоначалните си нагласи. Това правят всички големи автори - по някакъв начин ти позволяват да разбереш този сложен свят малко по-добре. Стринберг е такъв. Той е голям автор.

Работите предимно с млади актьори. Избягвате ли старите „пушки“, или е стечение на обстоятелствата?

- Не деля актьорите на млади и на стари. Деля ги на такива, които все още проявяват любопитство към професията, искат да се развиват, интересно им е и търсят, и такива, които не го правят.

Работил съм с Борис Луканов, когато бях доста по-млад, в Народния театър
(„Празникът на Бакхус“ от Артур Шницлер, 2007, участват още Юлиан Вергов, Теодора Духовникова и Владимир Карамазов – бел. а.).Тогава той беше над 70, можеше да ми бъде дядо, с много по-голям опит в театъра от мен. Той беше толкова любопитен, толкова му беше интересно, толкова искаше да влезе в това, което говоря, в моя свят, в моите гледни точки... Не знам дали е правил добре... (Смее се – бел. а.) ...и дали е останал удовлетворен на финала... Но това е типичен пример за човек, който иска да се развива, в това което прави, в своята професия.

Има млади актьори, на по 20 години, които вече са калцирани в представите си за това какво е театър, и са със самочувствието, че знаят всичко.

Продължава ли да Ви е трудно да гледате собствените си спектакли?

- Да. Но се опитвам да го преодолея. Мисля, че имам стъпки напред в това отношение. Имаше един период, в който наистина ми беше изключително трудно да гледам собствените си спектакли, което е някакъв симптом за вътрешното ми състояние и за мои лични неща. Но напоследък се чувствам по-хармонично, не защото съм направил по-добри или по-лоши представления, а защото аз самият съм по-различен и променен.

Като режисьор, който цени детайла, какво правите, когато детайлите в работния процес Ви убягват?

- Сигурно има основание да се каже, че обръщам особено внимание на детайла... (Замисля се – бел. а.). Но не съм толкова човек на детайла, колкото човек на чистотата. Гледам да е изключително чисто – за да може малкото да се окрупни и да бъде едро. На мен това ми харесва – да не седи в мътна вода, а да е толкова кристална водата, че и най-малкото движение и потрепване да бъде усетено.

В този смисъл, за мен има много голямо значение телесното живеене, жестът, как се казва думата... Но гледам да не бърникам непрекъснато в актьора. Опитвам се да му дам посоката, но той да има свободата да работи и да проверява различни неща. Но когато нещо се уточни във финалната фаза, бих искал да се разчисти така, че да може да се види това, което е направено.

Позволявате ли на актьорите да се изявяват и като режисьори?

- Сигурно, не. Всеки трябва да знае и да има отговорността, и свободата в позицията, в която се намира. Това не означава, че актьорът няма собствена територия. Актьорът трябва да има собствена територия, иначе се превръща в един инструмент и много се ощетява. В крайна сметка, режисьорът трябва да даде контекста, атмосферата, темата, да зарази хората с това пътуване. Той не може да абдикира от това и да остане като зрител...

Иронията на режисьора винаги ли трябва да е очевидна за зрителите?

- Не. Не е нужно да е очевидна за зрителите. Ако е твърде очевидна, вероятно има някакъв проблем и някакво ниво на непостигане. Умният, интелигентният и чувствителният човек ще усети, че има намеса, и че това е следствие на някаква по-едра концепция. Но мисля, че дори актьорите, в някаква степен, трябва да вярват, че те са създатели не някакви неща и парчета, а ти само създаваш условията, за да могат да се родят.

Премина ли „пандемичното“ мислене сред хората на изкуството?

- През тези две години усещах театъра като някаква светлина. Усещах, все едно съм в някакъв килер и съм затворен. И има някакъв процеп, който ми дава непрекъснато основания да вярвам, че рано или късно ще изляза от този килер.

Театърът беше някаква възможност и някакво мечтаене, че животът би могъл да има по-широк хоризонт от това, което е в последните две години. Театърът беше възможност да седя в кондиция. Както казва Достоевски, „животът се задъхва без цел“, а театърът за нас беше цял.

Какво Ви накара да излезете от софийските салони? Имам предвид режисьорския Ви гастрол с „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в Благоевградския театър.

- Там има страхотни условия за работа, създадени от ръководството на театъра. И това е най-големият капитал на този театър – хората, които управляват, които играят, които са част от техническите служби.

Смислено е да прекараш няколко месеца с хора, на които наистина им се прави театър. И то не театър просто ей така, за да влязат хора, а театър в най-професионалния и най-високия смисъл на тази дума.

Това, което казвате за екипа в Благоевград, може да се каже и за други театри извън София. Как си обяснявате този своеобразен разцвет?

- Вероятно, това е следствие на поколението, което работи активно в момента. Очевидно, това поколение е от хора, които са верни на професията, наистина сериозно се занимават с нея и търсят начини да се занимават сериозно, а не просто да отбиват номера и използват театъра просто като начин за преживяване. От това се възползваме и ние, които работим в театъра, и зрителите – които се срещат със сериозни текстове.

Възможно ли е да има и друго обяснение, а именно, че в тези театри има повече свобода?

- Не мисля, че има повече свобода. Невинаги е така. Може би, има места, на които има повече свобода.

Не съм работил много извън София, но моето усещане е, че театрите извън София трябва още повече да се съобразяват с това да бъдат успешни, тоест да има зрителски интерес.

Въпросът е в начина, по който се разбира това – дали преповтаряш една мантра и една клиширана представа, или търсиш по рисковете, но по-стойностните начини, които могат да те отведат до едно ниво, така, че хем да има зрителски интерес, хем да има смисъл от това, което правиш.

„Живеем в свят, който трудно различава истината от симулацията“, казвате преди време. Необратимо ли е това?

- Мисля, че не. Мисля, че хората винаги са живели в такъв свят. Защото всяка епоха си има своите симптоми и неврози, и те се възпаляват, повече или по-малко, в сравнение с друга епоха. Но, като цяло, човешката природа и човешкото същество не се е променило. И всяко поколение си казва, че става все по-зле или че става все по повърхностно. А може би просто не е така. 

Но от нашата малка и ограничена гледна точка, на нашия човешки живот и констатациите, които можем да направим, трудно можем да бъдем сигурни... И въпреки това ми се струва, че и сега, и преди, и вероятно след нас, ще има много хубави неща и, разбира се, много лоши.

Не ми харесва, че хората трудно различават същинското от симулацията. Но мисля, че така е устроен светът...

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!