Този филм е огледало на всичко, което не искаме да видим в себе си – ако се погледнем с „честните“ си очи. Като хора, като родители и като отговорни – не само и единствено за своето бъдеще. Този режисьор говори с открито лице и огромен, изяждащ с остротата си разум. Далеч от практичната сухота. Без излишни застраховки.
Емоция, тъмнина, цвят, простор, чистота, приемственост, вечност – „Мълчаливото момиче“ на Колъм Барейд е безценен подарък от Ирландия в нейната най-чиста и груба, и по селски очарователна част. Кинематография на световно ниво, едновременно в крак, отвъд и въпреки световните стандарти. Лентата е част от „Синелибри“, а нейният режисьор – един от специалните гости на фестивала.
„Само големите актьори разбират особената сила на камерата“, казва Барейд. Само големите режисьори разбират особената сила на един актьор. Катрин Клинч е детето от филма, непрофесионалната актриса с вродена емоционална интелигентност – мълчаливото момиче, с което зрителят отпива глътки живот. И така, утолявайки жаждата, човекът става актьор в собствените си представи за живот, в който мълчанието е блато, изписано със златни букви...
Колъм Барейд: Може ли да се каже, че „Мълчаливото момиче“ е филм на звуците. Често ли попада на емоционално интелигентни актьори. Защото камерата е като скенер. Случаен ли е изборът на жена оператор във филм, в който главният герой е дете. Каква е Ирландия от детството на Барейд и каква е сега. Какво би разказал на детето си за 2022 година след десет години.
Един „Оскар“ би Ви зарадвал или би Ви уплашил?
- И двете, но по-скоро бих се зарадвал, тъй като това би било историческо събитие за Ирландия. Особено пък филм на ирландски език – никога дори не е бил в шорт листата.
Струва ли Ви се далечно и нереално подобно признание?
- Със сигурност, това би било сбъдване на мечта или нещо като сън за мен – да си представя, че можем да стигнем толкова далеч. Същевременно, целият екип вярва в този филм. Били сме на доста фестивали. Световната премиера беше на „Берлинале“. Като цяло, в Ирландия и Великобритания това е един от най-успешните филми и един от най-успешните ирландски филми през последните години. Така че дори да не изглежда реално, няма нищо лошо човек да има големи мечти.
Как беше избран Вашия филм? Оспорвана ли е процедурата в Ирландия, има ли прозрачност?
- В Ирландия имаме академия за кино и телевизия (The Irish Film & Television Academy, IFTA, изцяло ирландска организация с около 1000 членове, седалище в Дъблин и клонове в Лондон и Лос Анджелис; IFTA, на две различни церемонии, всяка година, раздава IFTA Film & Drama Awards и IFTA Gala Television Awards – бел. а.) и специален съвет, който определя филма. Избира се жури с хора от киноиндустрията – като режисьора Джим Шеридан, американския актьор с ирландски произход Джон Райли, Фионула Фланаган (Ирландска актриса, родена през 1941 г. в Дъблин – бел. а.) и др. Те гледат всички филми и правят своето предложение за „Оскар“. Много е важно в международната категория филмът да не е на английски. Това за Ирландия е трудно, защото не се правят много филми на ирландски език. Тази година имаше четири заглавия.
Може ли да се каже, че „Мълчаливото момиче“ е филм на звуците?
- За мен като режисьор голяма част от филмите всъщност са за различните видове тишина. Диалогът не е преобладаващ. Най-чистата форма на кино е, когато най-малко разчиташ на диалога. Филмите трябва да могат да бъдат гледани и без звук, и без думи, да са тип Хичкок.
До известна степен, това е отражение на собствената ми чувствителност, това е, киното, което обичам. Същото се отнася и за тематиката – това е филм за тишината на срама, за тишината, която изискват от децата в Ирландия по онова време, за тишината, която съпровожда тъгата, за тишината, която съпровожда изразяването на любовта в нашето общество тогава. За много хора е трудно да изразят с думи своето емоционално състояние...
Често ли попадате на емоционално интелигентни актьори, каквато по думите Ви е Катрин Клинч – и то, без да е актриса?
- Много бих искал да е така (Усмихва се – бел. а.). Емоционалната интелигентност е качество, което веднага забелязвам у един актьор, и което ме привлича, за да работя с него. То беше особено важно за героинята във филма, защото става въпрос за млад човек, чиято игра е базирана не толкова върху нещата, които казва, а по-скоро – върху начина, по който реагира в различни ситуации, начина, по който наблюдава. Изисква се да притежаваш тази емоционална интелигентност, за да можеш да предадеш цялата гама от реакции на героя.
Може да се каже, че Катрин играе почти като в нямо кино. Големите актьори имат това умение – да разберат особената сила на камерата. За мен камерата е като скенер, който показва не само външния образ на актьора, но и емоциите, които изпитва, и всичко това, което приема и преживява в своя вътрешен свят. Големите актьори успяват да покажат точно този свой вътрешен свят пред камерата.
Забелязахме това качество при Катрин, още в самото начало – още, когато я гледахме на видеокасетата, заснета от майка ѝ. През цялото време усещах, че се накланям към екрана. Защото тя се отдръпваше, не даваше прекалено много от себе си, и имаше някаква магнетична способност да те привлича към екрана. Разбрахме, че имаме нужда точно от тази способност за привличане на зрителя – да ти дава точно толкова, от колкото имаш нужда.
Случвало ли се с оператор да говорите на различни езици?
- Тогава имаме голям проблем (Смее се – бел. а.). Защото, за да избереш правилния оператор, е по-важно дори от самия кастинг за актьорите.
Преди това не бях работил с операторката Кейт Маккълоу, но знаех за нейната репутация и за нейната работа. Въпреки че не я познавах, знаех, чувствах и усещах, че това е точният оператор за моя филм.
С Кейт прекарвахме много време в дискусии за сцените, които трябваше да се снимат. Интересното е, че по време на работа не говорихме за други филми. Говорихме си повече за емоционалното усещане на една сцена. Говорихме за фотография, но никога за други филми. Дори не обсъждахме какво трябва да правим, а какво не трябва да правим във филма. Опитахме се да направим камерата наблюдаваща, да няма прекалено много тяга и да манипулира зрителя.
Камерата трябваше да бъде като човек, който наблюдава отстрани. По този начин, можем да предадем гледната точка на едно малко момиче – все още наивно, което не осъзнава напълно какво се случва. Това трябва да се усеща и от камерата – за да изглежда истинско.
С Кейт се разбирахме толкова добре, че докато снимахме, почти не сме си говорили. Сякаш имаше телепатична връзка помежду ни. Дори не си спомням как сме подготвили самите сцени за снимане – всичко се случваше толкова естествено. Мисля, че е много красиво да се стигне до това ниво на общуване с оператора. Защото така се работи по начин, който излиза отвъд представите и на двама ви, и е изключително ценно.
Много малко се жените в киното, особено зад камерата или като режисьори. Случаен ли беше изборът на жена оператор точно в този филм, в който главният герой е дете. Трябваше ли да има един по-особен, женски или майчински поглед?
- И да, и не. Въпреки че аз не избрах Кейт заради нейния пол, а заради нейните качества като оператор. В същото време, до този момент не бях работил с жена оператор, но пък съм работил с много мъже. И обикновено на снимачната площадка са предимно мъже. Това, със сигурност, създава една определена атмосфера, която донякъде може би съм искал да избегна.
Сега беше нужно да създам едно ново усещане на снимачната площадка – за да може Катрин да се чувства по-спокойно и да й е по-лесно да изпълни тази трудна роля.
Как така за четири години ирландската филмография е утроила своя обем? Какво се крие зад това чудо?
- Най-вероятно се дължи на по-големите инвестиции в киното, както и на по-големия обем телевизионна продукция. Много американски компании правят студия у нас, в които се създават по-големи продукции.
Това, което със сигурност мога да кажа, е, че се е увеличил броят на филмите на ирландски език, и то заради подпомагане от държавата. Досега можеха да се преброят на едната ръка филмите на ирландски в цялата история на ирландското кино. Днес този брой действително е утроен.
Каква беше Ирландия от детството Ви и каква е сега?
- В Ирландия от моето детство жените нямаха същите права, включително и моята собствена майка. Тя беше на държавна работа, но когато се омъжи, трябваше да напусне, защото е жена, и защото от нея се очаква да бъде вкъщи и да гледа семейството.
Аз съм отраснал през 80-те години и тогава беше много по-трудно икономически, което аз може би много не съм усещал като дете. Просто, защото свикваш с това, което имаш...
Тогава правата на ЛГБТ общността също не бяха добре застъпени и толерантността на обществото към тях беше почти нулево. Контрацепцията също не беше добре развита и, със сигурност, нямаше достъп до абортите.
Въобще, тогава беше много по-различно от сега.
Вие сте родител. Какво бихте разказал на детето си за 2022 година след десет години?
- Бих казал, че това е време, в което сме постигнали изключително голям напредък за преодоляването на несправедливостта към ЛГБТ обществото и правата на жените. Съумели сме да погледнем отвъд собствените си граници към държави, в които няма подобен напредък. Но това е и време, в което са се разпространявали доста десни политики, които застрашават развитието на нашите общества. Искрено се надявам, след 10 години това да се е променило...
Следващия Ви филм е със сюжет от 70-те години – епоха, която не познавате? Това плюс ли е за един режисьор? Филмът по истински случай ли е и имало ли е такъв лечител в историята?
- Нека да започна от това, че филмът не е по истинска история. Не съм живял по това време, но имам усещането, че го познавам – като нещо току-що случило се и като време, което ме е оформило като човек.
Има много начини да подходим към една история – може да използваме лично преживяване или да я разгледаме като изследване в дълбочина на случка от миналото. Мисля, че точно този втори подход съм използвал в следващия филм.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) Обичам много неща... Може ли да кажа повече от едно?... Обичам хората.
Не съм религиозен, но винаги ще помня една история... Бях 15-годишен, на училищна екскурзия, която включваше и посещение на църква. Там един свещеник разказваше за някаква религиозна фигура – не помня дали беше светец или библейски герой. Той бил на смъртния си одър, заобиколен от децата си, а последните му думи към тях били „Обичайте се един друг“. Това изключително много ме разчувства, бях заобиколен от съучениците си, просълзих се... И мисля, че това е, защото изключително много обичам хората...
