Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят с теб, накрая ти побеждаваш. Дони цитира Махатма Ганди (1869-1948). И в това няма нищо случайно – особено за артист, който през годините доказва, че животът е неуморно вървене в хиляди посоки, възможности и ниши. Самият той е шанс да се прозре човешкото израстване и стигане до свободата – когато просто „променяш живота си, като променяш сърцето си“, също думи на индийския духовен водач.
Дони е извън космоса на всекидневието, такова каквото го виждаме всеки ден – блещукащ между стреса и упоението от ударите на времето. Когато си успял да спреш, да се огледаш и да се възродиш в екстремни условия, това със сигурност е знак, че си извън средностатистическото разбиране за човек. Тогава разбираш цената си – едновременно с това, че не си най-важният на света. Междувременно мозъкът ти постоянно е настроен дори да сънува планове, душата ти е готова да се губи, а сърцето пази идеализмите от младостта – в готовност...
Облечени в музика. „Големите БГ рок гласове“ е едно от тези животоспасяващи островчета, от които можеш да гребеш с пълни ръце от минало, в която няма развалени плодове. На 31 март 2022 г. в зала 1 на НДК вероятно това ще бъде последният концерт във варианта „Фондацията“ представя големите БГ рок гласове“, след това предстоят нови проекти, лятно турне и концерти в Германия в края на ноември. „Миналата година направихме много добра обиколка из цяла България и умишлено пропуснахме София. Искахме да завършим по този начин, да сме с достатъчно натрупан опит помежду си, да е ясно кои песни се получават, кои отпадат, кои да прибавим“, разказва Дони.
Освен гласовете от „Фондацията“, на сцената ще бъдат също Звезди от „Ахат“, Славин Славчев, Наско от „Б.Т.Р.“. Концертът ще бъде открит от финалистите от отбора на Иван Лечев в „Гласът на България“ – Иван, Рая и Борис. Ще звучат вокални дуети, трио, квартети, дори квинтети. „Ще се получат вокални битки с пеене, много гласове, което не се среща толкова често, особено в рока“, категоричен е Дони. „Черната овца“, например, ще звучи в изпълнение на всички.
Дони – в едно леко, почти забавно и сто процента „човешко“ интервю. Живее ли по-спокойно днес? Защо не пише музика за други изпълнители? Каква е ролята на неговата майка в осъзнаването му като артист? Страда ли от тишината или просто я обича? Защо иска да се изгуби там, където няма да може да прави планове? Днес би ли повел битка или кауза, в чиито успех не е сигурен? Възможно ли е да обичаш животните, без да ги понасяш?...
Последната ни среща беше преди половин година. Какво се промени за това време? Живеете ли по-спокойно и по-добре днес?
- Не, че преди не съм живял спокойно (Смее се – бел. а.). Просто си поставям следващи цели. Новият ми албум „Емигрантски“ вече е в музикалните платформи. Предстои да излезе и на CD. Ще го представя и чрез едно видео – на първата песен „Емигрантска“ – видеото е снимано на шест континента.
Чух песните от „Емигрантски“. Те звучат като написани на един дъх. Имаше ли трудно стигане до някоя от тези песни?
- Всички песни са писани на път, по време на нашите пътувания по света – с „Фондацията“, „Секс, наркотици и рокенрол“ и с други проекти. Дори не мога да се сетя за музика, която съм писал тук.
Впоследствие, седнах да пиша текстовете у нас, по време на пандемията. Зачудих се дали да няма обща посока. И си дадох сметка, че след като съм написал албума навън, и то по конкретни вдъхновения от срещи с българи, и от гледането на България от разстояние, може би темите трябва да са свързани с това.
Тогава ми кристализира идеята, че албумът ще се казва по този начин и че ще разказва един житейски път. И се надявам страстта да се усеща – в „Нестинарка“, детската игра – в „Бягащ момент“, приятелството – в „С вятъра напред“, с песните за четирите сезона, които хората си спомнят навсякъде по света, с мъдростта след един живот в „Има време“ и накрая – финалът „Шипков храст“, може би, най-тъжната песен... Така, че в този смисъл, нещата изглеждат написани като на един дъх, просто защото са свързани, а не насипани една след друга песни...
Напоследък рядко се правят цялостни албуми, записват се сингли, които после се обединяват в една обща платформа...
Много е красива обложката на албума...
- Да, неин автор е Златка Шеткова – наша приятелка с Нети, с която пътуваме Аз дори се запознах с нея в Делхи. После пътувахме заедно из Тибет, Непал, Ладак... Свързват ни много неща, освен приятелството, имаме общи интереси и любими теми в изкуството. Тя е много добър художник, но никога не беше рисувала наивистично, а аз исках точно това. Като един смел човек, тя не работи по калъп, скача и опитва. И аз съм много доволен от резултата.
Златка се занимава и с миксирането на новото видео към песента „Емигрантска“.
Пишете театрална музика постоянно – за спектаклите в Армията, но сякаш избягвате да пишете песни за други изпълнители...
- Избягвам да го правя. Защото, ако правя нещо за друг, трябва да ми се има пълно доверие. А винаги се подхожда по един малко по-различен начин – с желание да се промени или пренареди нещо, да се смени някоя дума, да има два припева, а не един. Ако от нещо най-много разбирам в моята работа, това са пропорциите в музиката. И никога не съм правил компромиси в това отношение.
Когато някой много упорито е настоявал да напиша песен за него, винаги казвам: „Няма как да извадиш яйцата от кекса“. Аз предлагам продукт, който трябва да се приеме като бутиков, а не като конфекция, която може да срежеш и да добавиш копче към нея. По тази причина не ми се впуска в подобни приключения, даже съвсем наскоро отново отказах предложение да напиша текст.
С театралната музика обаче май трябва да се правят доста компромиси...
- Аз съм много доволен от работата в театъра, защото там разбираш, че не си най-важният на света. И това е чудесна работа върху егото ми. В театъра най-важна е драматургията, след това е режисьорът, после е сценографът и най-накрая – музиката, композитора. Аз трябва да се съобразя с всички тези компоненти.
Навремето получих един добър съвет от много ярък специалист в театъра. Той ми каза: „Внимавай, и когато пишеш музика, пиши на нивото на актьорите. Не го пиши по-добре! Пиши конкретно за залата и това, което ще се изпълнява“. Понеже този съвет беше личен, няма да кажа от кого е. Мога да кажа, че е от може би най-великия режисьор в България, вече покойник.
Може ли да да се каже, че музиката е Ваша осъзната любов?
- Така е, при всички положения. А дали е осъзнато или не, то е свързано с мен, аз не мога да съществувам без това.
Аз съм това, което съм, благодарение на една постъпка на майка ми в детството. На пет години тя ми купува пиано. Ако не го беше направила, не съм сигурен дали щях да намеря пътя към музиката. Най-вероятно, щеше да расте един нещастен човек... А така съм щастлив. Имам нещо, с което се изразявам и което съм аз. Така, че това е едно от най-важните събития в моя живот. Затова може да се каже, че е осъзната любов. Аз осъзнавам, че всичко последващо е свързано с този миг, в който ми е купено пиано и съм започнал да се обучавам.
А тишината къде остава в живота Ви на музикант и артист?
- Музиката е тишина, практически. Това е най-важното нещо в музиката. Няма по-важно от тишината. Затова важна е постройката на нотите около тишината, а не имплантирането на тишината около нотите. Затова се получава музика, а не шум.
Тишината/паузата в театъра също е много важна. Едно е да изречеш един картечен откос от думи, който няма да бъде разбран. Друго е да направиш необходимите цезури, да постигнеш необходимия ефект и да се чуе това, което трябва.
Случвало ли се е да страдате от тази тишина и да Ви ранява по някакъв начин?
- Не мога да се оплача... Всеки, който се занимава с публична дейност, винаги се сблъсква с един и същи феномен. Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят с теб и накрая ти побеждаваш. Това е мисъл на Ганди, но много точно изразява всеки, който се занимава с нещо, а другите считат, че трябва да го критикуват или да си замълчат. Затова, ако говорим за този тип тишина, не ме притеснява, защото знам какво следва.
Ако говорим за творческата тишина, тя е нещо, към което се стремя. Обикновено, обичам да съм сам. Дълги дни рядко обелвам дума. В къщи знаят това. Но то не означава, че по 24 часа на ден не казвам нищо. Просто има такива моменти. Както в „В двама мъже и половина“. Чарли си четеше едно списание, а малкият го пита какво прави, отговорът беше „Работя“, а на въпроса кога почиваш, той отговори „Ние, възрастните, никога не почиваме“. Тоест, аз по-скоро акумулирам енергия, често без да правя нищо специално. А когато свиря, предпочитам да правя още нещо – примерно, говоря си с някой друг. Но тишината ми е необходима...
Ако приемем, че музиката е пътуване, а Вие самият сте пътешественик, къде бихте искал да се изгубите?
- Доста хубаво е да се изгуби човек. Ако говорим директно, най-щастлив се чувствах, когато веднъж си загубих багажа в Делхи. Една седмица бях абсолютно без багаж. Купувах си по една риза и вечер я хвърлих, след това, на другия ден, купувах нова риза и така всеки ден. Тогава се чувствах много щастлив, защото не правех планове.
Затова искам да се изгубя някъде, където ще имам възможността да не правя планове. Може би, само така бих си починал идеално. От друга страна, мозъкът ми е настроен така, че дори сънувам планове...
А някой обещавал ли Ви е изгубения рай?
- (Замисля се – бел. а.) Да. Най-вероятно, без някаква задна мисъл, веднъж, на улицата, ме спря едно момиче. Опита се да ме покани в една секта... Но всичко е въпрос на самоселекция и не самовъзпитание. Много трудно се подавам на някакви илюзии...
Казвате илюзии. Съхранихте ли идеализма от младостта?
- Щом работя това, отговорът най-вероятно е да (Усмихва се – бел. .а.). Не, че се оплаквам, тъкмо напротив. Навремето, когато правихме първата група „Швепс“, в седмо училище, един от членовете предложи да се разпаднем, защото трябвало да учим и да следваме, а после и да работим нещо.
Тогава му казах, че никога няма да работя с костюм в офис по какъвто и да е начин, от понеделник до петък, а в събота и неделя да ходя на екскурзия с децата. Исках друга схема. Още тогава бях убеден, че няма да вляза в тази матрица. Така, че в този смисъл, най-вероятно съм идеалист.
Днес бихте ли повел битка или кауза, в чиито успех не сте сигурен?
- Да, разбира се, че бих подал такава битка. Когато има необходимост, ще го направя. Много пъти съм го правил и много пъти не съм имал успех, но съм водил битките.
Има ли нещо, което стои на дневен ред сега?
- Осъзнаването, че най-важното нещо е човекът.
Толкова ли е сложно това осъзнаване?
- Да, явно... Идеологиите са нещо плашещо. Плаши ме всеки човек или по-точно казано – тълпа, застанала зад някаква идеология. Тълпата няма глава, тя има ръце, които могат да дърпат надолу. Тя може да спре прогрес, да унижи индивид. Това ме плаши и върху това си струва да се работи.
Много Ваши колеги наричат публиката тълпа...
- Разбира се, че аз не приемам така публиката. От ранни години предпочитам да наричам всеки ценител. Защото това са хора, които ме ценят. Ние имаме някаква обща черта, общ вкус. Аз предлагам моя вкус, те го харесват и пълнят залите. И резултатите са повече от ясни, когато правим един и същи концерт на едно и също място по два, три или четири пъти.
И накрая, видях снимка, но която прегръщате коала. Какво е усещането?
- Може би е странно, но аз имам алергия към животни, затова и не съм имал домашен любимец вкъщи. По-късно майка ми гледаше куче, но аз живеех на друго място.
Но когато видя животно, то веднага идва при мен и започва да се умилква. Бяхме в Норвегия с Нети, дойде една лама и се завря в мен, и не искаше да ме пусне, ближеше ме. По същия начин беше и с кенгурата в Австралия, и с камилите в Дубай. А коалата е супер. Снимката, която сте видял, е от един парк в Аделаида. Тази коала яде евкалипт и е доста успана. Усещането е много хубаво.
Аз много обичам животни, просто не съм имал възможност много да контактувам с тях и вероятно те го усещат. Затова веднага идват да контактуват с мен.
