Едва ли има човек, който да не прикове поглед, щом наближи морския бряг, изморен от дълго пътуване. Отваряш прозореца на автомобила и усещаш мириса на море, а автомобилът все още криволичи по пътя. В такъв момент търпението ти започва да се изчерпва.
Заставаш на брега, за да бъдеш погален от морския бриз. Поемаш си дълбоко въздух и затваряш очи. Море. Ако в този момент е привечер, това е момент на изключителна хармония, защото и слънчевите лъчи са меки и в златни тонове, които слагат последния щрих от тази вълнуваща комбинация от гледка, аромат и емоция.
Заставаш на кърмата на бавно носеща се по гладката повърхност яхта, а картината е все същата.
Под теб вече не е асфалт, а море. Не се въртят автомобилни гуми. Носът пори водата, а бялата пяна подсилва цвета на тъмно синьото море. Дълбокомерът бавно покачва цифрите. Под теб са десетки метри невидим живот. Отново, както на пътя, така и в този момент, нямаш търпение да излезеш в открити води. Първи предвестник е вятърът. Става все по силен. Гладката повърхност подсказва, че идва просторът. Носът се издига и спуска все повече. Това е и първото усещане за силата на морето в момент, в който, то е привидно безжизнено. Обърнеш ли очи, виждаш острови. Едни по-близко, други по-далеч, потъващи в пелена от пастелна морска мараня.
Така започва нашето плаване около една част от Йонийските острови - Лефкада, Закинтос, Кефалония, Итака, и техните заливи и пристанища. Стотици хора се стичат по тези места. Повечето от тях са мореплаватели. Някои от тях са ходили по цял свят, живеят на своите яхти. Повечето са над 50-годишни, има и хора на 60 години. По знамената разбираш от коя държава са. Португалци, французи, австралийци, англичани и какви ли не. Разпознаваш ги и по яхтите. Малки, но направени за океански плавания, обрулени от ветровете, а на борда се вижда, че това е техният дом. Други са на луксозни съдове, на които може да видиш и по някоя хубавица.
Хора всякакви. Всички те обаче са по тези места по друга причина. Недалеч от тук финикийците още 3000 г.пр. Хр. са поставили началото на силния стремеж на хората да плават и завладеят моретата. За тях се смята, че от Средиземно море са стигали до бреговете на Африка и са прекосили Гибралтар. Усещането по тези места е, че духът на Одисей е тук. Нищо, че нашата цивилизация присъства с цялата си модерност, а ние постоянно правим справка с навигационните си уреди, които ни показват всичко. Има нещо, което не се е променило и това са островите и морето.
Докато влизаш в един от най-закътаните заливи на Итака, островът на Одисей и на входа те посреща малък параклис усещаш, че навлизаш на място с много история, независимо от това, че градчето е било изцяло разрушено от земетресение през 1953 година. Всичко е възстановено, но по един сдържан начин, все едно жителите са искали да запазят духа на древна Итака. Трябва човек да се разходи на това място, за да го усети.
Но да оставим градчетата. Не те са важни. Важни са местата, където те отвежда вятърът. Няма нищо случайно, че заливът Наваджно е място, което всеки дошъл по тези места иска да види. Поразяваща гледка от лазурни води, високи скали и плаж, на който като призрак лежат останките от търговски кораб. Подобни заливи по тези места има много, а единствената възможност да ги достигнеш и видиш е по море или високо от надвисналите над тях скали. Ако човек обича гледки, които го завладяват и се запечатват дълбоко в съзнанието му, ги получава. Нищо не смущава миговете на съзерцание. По тези места няма шум и курортна цивилизация. Очевидно и никой няма намерение да променя нищо. Затова са толкова привлекателни и запомнящи се.
