Той е музикант, актьор, писател. Не харесва думата „творец”. Но харесва себе си такъв, какъвто е. А Иван е различен.
Описва се с една дума – „приказен”: „Имам чувството, че всичко, което съм чел като малък, и „Алиса в огледалния свят”, и „Мери Попинс”, „Питър Пан”, всички тези книги са останали да живеят в мен по някакъв начин и после съм започнал да прилагам това във външния си вид, в музиката си, в представленията си”.
Никога не остава незабелязан - често в облеклото му има повече цветове отколкото някои хора имат в целия си гардероб. Или пък носи на ревера си лисица, октопод, та дори и плюшено зайче.
Външният му вид обаче предизвиква не само любопитство: „Нападали са ме, обиждали са ме, държали са се много кофти с мен и то напълно непознати хора, физически също се е случвало веднъж, малко по-надолу на тази улица. За мен начинът на обличане не цели да привлече внимание, в моя случай той е свързан с представата ми за изкуство. Представям си, че аз съм като едно пано и съм художник сам на себе си, винаги съм искал да бъда художник. В град като Лондон или Берлин стоя тотално незабележим се чувствам доста спокоен”.
За Иван различието е просто статистическа категория. И не смята да променя начина, по който изглежда. Харесва формулировката „женският вариант на Лудия шапкар”.
Най-уверен се чувства на сцената. Защото на сцената различни няма. Какво би казал на тези, които също не се чувстват като множеството, но се чувстват смачкани? „Бих им казал много бързо да се отмачкат, на първо време и да си намерят „съпорт груп”, приятели, които да ги обичат и да ги оценяват такива, каквито са. Иначе, да четат, да гледат театър, да пътуват. Мисля, че най-важното е да пътуваме... Светът е чудовищно голям, ние не знаем абсолютно нищо за света”.
И не запомняйте Иван само заради начина му на обличане. Запомнете го като човек, който приема себе си такъв, какъвто е.
