Чувството за вина е сред най-саморазрушителните чувства. Но то може да промени завинаги психиката само на хората, които са добри по природа, осъзнават грешките си и са хуманни с другите. Чувство за вина изпитват само благородните, които осъзнават собствената си грешка. А на всеки се случва да сгреши...
Понякога течението те носи към неизвестен бряг. Особено ако си млад, реката, в която плуваш, често може да те направи такъв, какъвто не си по природа. Кой не е правил глупости на 16? Кой не е пробвал изкушенията на средата? Първата цигара? Първата марихуана? Да вземеш ключовете от колата на баща си? Да откраднеш нещо малко? Да направиш нещо, за което после да съжаляваш? Има възраст, в която децата са объркани, но точно тук е ролята на големите.
Има два начина да разбереш кое е правилно и кое не е. Първият е чрез правилата, които са начин на живот в цялото общество и градивните негови клетки, наречени семейство. Ако тези правила са компрометирани, не са уважавани и не се прилагат справедливо от страна на органите на реда, няма начин те да регулират собствените ни представи за правилно и неправилно. И тогава животът се превръща в джунгла.
В обществения закон на джунглата, трябва да се оправяш сам. Да гледаш и да мислиш. Да не взимаш наркотици, не защото полицията ще арестува пласьора, а защото си видял какво е причинила дрогата на по-големия брат на твоя приятел или познат. Да не караш с бясна скорост, защото всекидневно виждаш какво се случва по пътищата на страната. И да знаеш, че всичко си зависи от теб, защото това е твоят живот и ти решаваш как искаш да го живееш. Няма институция, която да те защити, само твоята собствена представа за добро и лошо. Проба-грешка. При липсата на прилагането на строги правила, това е начинът, по който израсна поколението на 90-те, но това е и начинът, по който расте и сегашното поколение.
Обърнати ценности, консуматорска надпревара, недоизказани думи по върховете, закърняване на човешкото, омраза. Да търсиш одобрението на околните не в техните очи, а в социалните мрежи. Да те накажат, но не родителите ти, а някакви непознати, отново в социалните мрежи. Струва ли си цялото това лицемерие?
Сигурен съм, че Кристиян е било добро и чувствително момче. Защото само тези хора разрушават себе си заради чувство на вина. От какво ли се е страхувал? От закона ли? От реакциите във „Фейсбук“ ли? От съдниците, в които сме се превърнали всички ли?
Кристиян плати най-жестоката цена за своята грешка. Поуката е за неговите връстници, но и за цялото общество. Най-трагичната поука в течението, по което се носим тук и сега. Моите съболезнования.
