Вече всеки знае, че основната поразяваща мощ на терористичния акт е страхът. Няколко невинни убити – и държавите изтеглят войските си, дипломатите почват тайни преговори, гражданите се разделят на християни и мюсюлмани, безотговорни популисти печелят избори.
Защо пак Франция?
Първият въпрос след поредния удар в Ница гласи: защо тъкмо Франция? Колониалната история е едно обяснение, надменността на силно централизираната държава, която изключва недобре интегрираните – друго. Ще добавя и едно чисто антропологическо обяснение. Във Франция вече над два века се е установила културата на гражданската война. По всеки повод французите излизат на улицата, палят коли, млатят се с полицията. Тази година например те месеци наред водиха яростна битка срещу промените в трудовото законодателство на Валс – същото, което навремето в Германия Шрьодер прокара при много по-слаба съпротива. Във Франция всеки проблем започва с конфликт, за всяка неправда се излиза на улицата, докато в Германия първо преговарят и чак в краен случай протестират. Във Франция достойно е да се конфронтираш, в Германия – да дискутираш. Една култура на гражданската война привилегирова крайните решения, радикализацията във всички сфери, били те ислям, колониална обида или просто лична лудост.
Победата над тероризма включва три неща
Първо, очевидно трябва да се ликвидира ДАЕШ (известен повече като „Ислямска държава”), а това може да стане чрез сближаване на САЩ и Русия. Последното пък предполага Западът да преглътне Крим и Асад. За Крим ми се вижда, че ще е по-лесно, доколкото там няма особени протести и конфликти. За Асад, убиец на стотици хиляди, май ще трябва да отстъпят руснаците.
Второ, трябва да се въведе далеч по-строг контрол над дигиталните комуникации и мобилността. От това ще пострадат не толкова човешките права, колкото интересите на определени компании като „Епъл”, които се съпротивляват на това съобщенията на клиентите им да бъдат декодирани. Ще се съпротивляват и самолетни, оръжейни, петролни търговци. Разбира се ще бъдат обвинявани правозащитниците, но не се хващайте – проблемът в контрола на глобалната мобилност са частните интереси. Целта би била незабавно да се идентифицира всеки, който произвежда определен тип радикални видеа, всеки, който пътува до земите на пиратите.
Но всичко това едва ли ще предотврати атаки като тази от Ница. Подобно газене на пешеходци имахме миналата година в Лас Вегас, по-миналата в Йерусалим и много пъти преди. В Израел започнаха да нападат с ножове на улицата. Утре някой ще вземе да хвърля саксии от балкона. Танковете, камерите, дроновете тук не помагат. Докато не монтираме чипове в мозъка на всеки един обитател на планетата, няма да сме сигурни, че някой няма да извърши подобно безумие. Човекът все още не може да се управлява с технически средства, и слава Богу. Но това поставя пред обществата ни друга задача: да спечелим на наша страна тези седем и половина милиарда човешки същества.
Контрол и... помъдряване
Най-важният елемент от самозащитата ни, това е връщането на общностния контрол, с който сме се пазили до възникването на организирана полиция през XIX в. Звучи патриархално, демодирано, дори малко ченгеджийски, но няма как без него. Трябва да познаваме съседите от блока си, от улицата, града: да знаем какво работят, откъде идват, къде отиват. Когато усетим някакво асоциално поведение – да повикаме социалните, ако пък те се усъмнят – да търсят помощ от психиатри, полицаи. Човешките права в съвременния свят някои разглеждат като това да оставим другите на самотек. Седи там в дупката си, получава социални помощи, ходи някъде, събира се със странни хора – негова си работа. Не, уважението ни към другия човек трябва да се върне към усилието да го приобщим към обществото, да му помогнем някак да участва в света ни. Това, което става днес, свидетелства не за хуманизъм, а за разпад на социалните връзки, за изчезването на смисъла, който виждаме в общото живеене.
Има и нещо по-невидимо. Започнахме да вярваме, че смъртта, войната, страданията са елемент от миналото; е, преиграваме ги понякога в исторически възстановки, но разбира се без жертви. Обърнете се назад – имало ли е епоха, в която така малко да се е умирало? В нашето детство живеехме с мисълта за неминуемата ядрена война между блоковете и решавахме задачи за това колко пионери ще умрат на първия час във втора зона за ядрено поразяване. Скоро си припомнихме касапницата при Вердюн, при река Сомна. Върнете се към завладяването на Мексико от Кортес, монголското нашествие и планините от черепи… Смъртта днес ни се вижда скандал, мирът сякаш ни се полага като част от жизнения стандарт, така да се каже.
Ами не ни се полага, трябва да воюваме за него.
Ивайло Дичев, „Дойче веле”
