Понякога имам усещането, че нашето общество ослепява. И повод не ми дава само набитата жена в Несебър, която водеше група слепи музиканти към срама и болката от българската агресия, но и някои политически събития от тази седмица.
Например цялата драма около НДК, в която така и не разбрахме кой е крив и кой е прав. Остана горчивото усещане, че става дума за политически лобизъм, отколкото за обективна оценка за свършена или несвършена работа.
Атаките срещу Мирослав Боршош в определен кръг от вестници и сайтове, близки до една определена политическа сила, ни дава основание да смятаме, че той е настъпил интересите на нечии обръчи от фирми.
От друга страна обаче уволнението му от вицепремиер и възстановяването му от премиера, ни води в друга посока на разсъждения и други интереси. И докато разсъждаваме на сляпо в хипотези и недоизказани думи, председателството наближава.
Паметникът на НДК винаги е бил символ. Първо на комунистическото време, а след това и на неговия крах. Може да погледнем към него и като на събирателен образ на хаотичното политическо битие на българина в последните 30 години. Може да погледнем на него и като на Айфелова кула, преживяла ракетен удар.
За какво преобразяване на НДК говорим, след като паметника си стърчи „все същ”, както би казал Далчев? Или да го оправят, или да го махнат. За да не се превърне в символ, този път на българското председателство.
На българина не му трябват патриотични слова по социалните мрежи и Динковци, за да разбере, че има проблем с циганите. Той не е от вчера, а е резултат на години неглижиране на тяхната задача и роля в обществото. Години наред бяха нужни готови гласове, които не мислят много и ето го резултата. Но това не означава, че трябва да се избиваме, а да изискваме спазването и прилагането на закона – и за тези, които си плащат и тези, които не си плащат тока. И тези, които плащат, и тези които не плащат здравните си осигуровки.
Ако законът не се прилага, се стига до агресия и омраза, а тя не е нужна на никого, освен на преходни политици, които днес са тук, но утре ги няма. Останалото е сляпа омраза, насочена хаотично, всеки срещу всеки. А при правилна политика всички тези хиляди безработни могат да строят, да се занимават със земеделие и с още стотици неща, за да се полезни на обществото си.
И по светофарите, и на улицата, и в работата, сляпата агресия ни залива като море. Защо онзи удари слепите хора в Несебър? Защото знае, че по улиците хората се бият, особено ако има хубава кола модел „циганска мечта”. Какво ще му ходят бавно пред колата „ония с бастуните”?
Но и тук срамът от постъпката на това момче, която е всекидневие у нас, трябва да прелее в справедливо прилагане на закона. И това трябва да е посланието – биеш, плащаш си. Защото ако не си платиш, се получава верижната реакция, която наблюдаваме. На слънчасали, изнервени и мразещи се хора, които дори и не знаят защо се мразят.
