Тези дни името на България отново бе оплюто. Беше окаляно. Всъщност България получи ритник в гърба. При това от четирима свои поданици. Кадрите от берлинското метро обиколиха бързо-бързо целия свят. И за кой ли път накараха хората да говорят за България само и единствено с лошо. И с недоумение.
Каква е страната, отгледала и възпитала четиримата питекантропи, които се забавляват с болката и нещастието на една невинна жена?
В началото имаше надежда, че не са българи. Напразно. Нашенци – от първия до последния. После започнаха обясненията – ама, те били цигани. И като са цигани – какво? За тях важат други закони? Или те имат други паспорти?
Никой не се интересува какви са, за семейството на пострадалата, за нейните приятели, за всички те са просто „българи“. И край. Клеймото е сложено и всички ние сме дамгосани с него. Виновни и невинни. Под един знаменател. За хората, живеещи в нормалния свят, това представляваме ние – тотални кретени, изпълзели отнякъде, проникнали след цивилизацията и заели се с нейното постоянно рушене. Физическо и нравствено.
Сега ще започнат и въпросите. И първият, естествено, е „защо“. Какво кара четирима здрави прави мъже да издебнат на стълбите в метрото една беззащитна жена и да я изритат в гърба така, че тя да прелети 7 – 8 метра и да се просне по очи на перона?
Някой вероятно ще каже, че няма как това да не е последица на нещо, случило се преди групичката да попадне в полезрението на охранителните камери. И какво да е то? Може би горката жена просто е направила някаква забележка на чудната четворка? Можем да си представим десетина причини за това – като започнем с пиенето на алкохол и разхождането с шишета в ръка, преминем през шумно и невъзпитано поведение и стигнем до хорово пеене на „Издислав“ по тунелите на метрото.
Проблемът за родните бабаити е, че там, в цивилизацията, не мълчат, когато видят нещо нередно. Там ти правят забележка, когато не се държиш възпитано, а не мълчат съучастнически. Там се хвърлят да помагат, когато бият някого, а не обръщат глава настрани и не подминават безучастно. Там излизат на улицата и протестират, когато не са доволни, а не се прибират вкъщи да се напият, да псуват и да пребият жена си.
Така че, каквото и да е станало (ако е станало) – извинение няма. Нито смекчаване на вината. Защото ритникът не беше просто в гърба на нещастната жена. Ритникът беше в лицето на България и сега дълго ще носим последиците от това. Едно подобно действие ликвидира десет добри. Една такава свинщина унищожава граденото с години име на милата на татковина.
Само един ритник разрушава постигнатото от Райна Кабаиванска и Христо Явашев – Кристо. Калният шут е по-силен от ударите на Стоичков, Бербатов и Кобрата. Полетът на жената към перона става повод да бъде забравен полетът на душата по време на изпълненията на Николай Гяуров или Васко Василев.
А още по-ужасното е, че берлинската случка е само част от дълга поредица подобни „български“ изпълнения в чужбина. Които преминават безнаказано, но оставят дълбоки следи в съзнанието. Защото, очевидно, срещу простотията и вулгарността „бронебойни патрони няма открити“. А би било добре, ако държавата можеше да прибира български паспорти със същата лекота, с която ги раздава. Да отнема правото да се наричаш „българин“. И да те запраща на географското бунище – там, където сам си заслужил да бъдеш.
Тогава четиримата примати щяха да се превърнат в чергари, в безродници. Защото, ако продължаваме с бездействието и липсата на адекватна реакция при подобни изстъпления, няма да е далеч денят, в който, за да защитим съществуването на цивилизацията от набезите на подобни уроди, ще трябва да изградим телена ограда по всичките си граници. Да пазим света от самите нас. И единственото ни упование ще бъде естественият подбор.
