Макар отначало да ви звучи точно обратното, в този текст не става дума нито за бокс, нито за футбол, а за мислене и решения. За битката на Кличко и Пулев се изписа и изговори толкова много, че ако бяхме впрегнали всички парадиращи с мнението си боксови разбирачи и фенове да отделят по стотинка, проблемът с КТБ щеше вече да е забравен. За вялото равенство на националния ни отбор по футбол пък няма какво да се каже – на терена играеше само един отбор, който некадърно се опитваше да вкара гол. И този отбор не беше нашият. Нашите хем не играха, хем се опитваха да не вкарат.

Защо казвам, че не става дума нито за бокс, нито за футбол? Много просто – защото още преди началото на мачовете спортната ни смърт беше предизвестена. Не съм от тези, които искат с усмивка да ви кажат „аз си знаех, че така ще стане“, след като са изчакали и коментарите след финала. Напротив, мислех си, че, въпреки всичките ни футболни проблеми, можем да победим Малта, а и се надявах Пулев да поднесе изненадата и да избърше пода с Кличко. Но сега, от дистанцията на времето, спокойно можем да се вгледаме във всички неща, заради които щастливата развръзка не се случи.

В бокса го дадохме по шампионски само на думи (продължихме с безсмислените приказки и след мача, но затова по-късно). Макар и неподим на професионалния ринг, Кубрат Пулев е поне 3 пъти по-неопитен от украинския си съперник с немско ежедневие и самосъзнание. Когато Кличко отложи мача, се започнаха всенародни обвинения в липса на мъжество и кураж. Никой не сметна за важно да превърне дефекта в ефект и поне „от кумова срама“ да каже, че така Пулев ще има повече време за подготовка, за разучаване, за влизане в оптимална форма. В събота се видя, че от всичко това можеше да има голяма полза, защото разликата в класите още в първите секунди беше очевидна и за всеобщо съжаление Кличко можеше и да затвори мача още в първия или втория рунд.

Дали Кубрат е успял добре да му се противопостави, или украинецът е „отпуснал газта“ заради камерите, публиката и промоутърите – няма как да знаем, нито ние, нито хилядите боксови анализатори, които с изненада открихме сред нас.

Във футбола – пак същият сценарий. Победата не просто нямаше да дойде от само себе си, но и трябваше доста да се борим. Не – никаква самооценка, никаква подготовка, никакво застраховане, нищо че националният отбор беше в най-лошата си серия при Любослав Пенев до момента. Селекционерът реагира на въпросите за кризи и проблеми в съвсем свой стил и покани „разбирачите“ да му седнат на мястото, а не каза дали и как ще се бори за решаването на драмите. Няколко дни по-късно се оказа, че проблеми има и те не са само във вестникарските страници, а са доста по-големи от това, кой изобщо ще седи на стола на Любо.

В последните мачове с Норвегия и Хърватия се видя, че не играем както трябва и нищо не ни се получава. Ако приемем, че "човешкият капитал" е такъв и там няма какво да се промени, то можеше например да потърсим решението на трибуните. В този иначе така светъл за българския патриотизъм и спортно самочувствие уикенд, един скромен вход и някаква масова кампания тип „Да вдигнем падналите лъвове“ можеше да доведе до малко повече мотивация за онези на терена. Не просто нищо такова не се случи, а даже от БФС сложиха такива цени на билетите, че в първите няколко дни от свободната продажба от касите бяха купени ... 25 пропуска.

До неделя цифрата скочи 5-6 пъти и стигнахме до значимия рекорд по най-рехава домакинска подкрепа (от 300 души с все А сектор и делегациите) и до онези неописуеми моменти, в които гостуващата агитка (на Малта!!!) се чувства у дома си. Сякаш трябваше срамните празни трибуни съвсем да смажат така и така отсъстващото самочувствие на играчите. Или пък ръководителите на футбола са имали едно наум за отношението на „лъвовете“ към този мач (и дузпите в него) и са искали да има по-малко свидетели „на живо“ – пак не знам.

Факт е само, че старанието преди първия съдийски сигнал в късната съботна вечер и почти ден по-късно беше оставено настрана за сметка на това след финала. Още от ринга Кубрат заговори за "мафия", за "късмет", за странни и неудобни ръкавици, за това, че "всичко работи за противника", за липса на уважение и "нормални хора". На стадиона пък от кого ли не и почти с високоговорител се заговори за смени на треньора, за малшанс, за все още живи възможности за Евро 2016.

Интересно ми е защо се лъжем, защо продължаваме да се стараем повече в приказките и по-малко в действията. Докато не преустановим тази страхотна практика, смъртта ни ще е предизвестена. Другото ще е инцидентно следствие от щастлива случайност, която този или онзи функционер гордо и невярно ще обявят като „плод на добре свършена работа“. Тази неделя доказа, че с това не помагаме нито на спорта, нито на патриотизма, нито на самочувствието ни.