Като журналист съм отразявал избори на много места в страната. Влизал съм със скрита камера в домовете на изборни дилъри, „пазарувал” съм гласове, дебнал съм кандидат-депутати и кметове. Но никога не бях ходил в изборна Сърница. До миналата седмица.
Първо впечатление. Странно. Още не бях разговарял дори с един жител на Сърница, когато се появи върволица от политици. С лъскави коли и с PR-ите си, които ги снимаха с телефони и таблети на всяка крачка.
Последва стегнато, но ентусиазирано предизборно слово в студеното читалище на Сърница. ГЕРБ и Реформаторският блок, които се обединиха на балотажа, поне на думи, бяха представени от Цветан Цветанов и Радан Кънев. Местните хора ги слушаха, без да искат да питат.
Второ впечатление. Като първото. Лидерът на ДПС Лютви Местан, следван от съпартийци, няколко часа по-късно също е в Сърница. С не по-малко разпалено слово – в отговор на опонентите му.
Трето впечатление. Съчетание на предходните две. Усещане за режисура, манипулация, неискреност. И на явен интерес – единствено да се спечелят изборите. На всяка цена.
Предизборни дарове
Далеч от официалните лица, вече сред местните, чувам непрекъснато две думи - „натиск” и „бедност”. Обвиняват в това и ДПС, и ГЕРБ. Почти по равно.
Шефът на Горското стопанство заплашвал да спре тока, ако не се гласува за ГЕРБ. Собственици на фирми от района щели да уволняват, ако не се гласува за ДПС.
На този фон една линейка се появи два дни преди изборите до Здравния дом. Била поискана от кандидат-кмета на ГЕРБ. И тя пристигнала. В навечерието на вота. И пациенти, и лекари са учудени.
Докато търся информация, вече избран общински съветник от ГЕРБ се появява край мен и казва задължително да снимаме линейката. Била подарък. Питам от кого – отказва да каже. Бързо се качва в колата и изчезва.
Истината е, че тази линейка засега е като музеен експонат и още не е в движение. Не е стигнала до хората в съседните села. Ние обаче отиваме там.
Отдалече виждам седналата на пейка пред къщата си Фатиме. Домът й е непосредствено до джамията в село Побит камък, което също даде своя вот за кмет на общината.
Отначало се плаши от мен и не отговоря на въпросите ми. След няколко минути казва, че не чува и не вижда добре. Питам я защо не отиде на лекар. „Затова трябват пари, а аз живея със 100 лв. месечно”, отговаря ми Фатиме. И започва да смята колко пари й остават за храна, след като си плати лекарствата. Оказва се, че разполага с по 1 лв. дневно.
Изборна кал
В деня на ожесточения вот решаваме да отидем до още едно село, което гласува – Медени поляни. Още на влизане обаче разбираме, че няма да успеем да се придвижим с кола. Бързо потъваме в калта.
Именно тази кал е препятствието, което трябва да преодоляват всички избиратели по пътя си към секцията. И най-сериозният проблем, който от години изискват от управниците да решат.
В същата тази кал виждам старец, бавно стъпващ с двата си бастуна. Това е 87-годишният Ферхат Узун. Питам го как живее. А той буквално ме удря с думите си: „Като в ада сме, в лошотии”. И признава, че винаги е било едно и също - очакване за промени, а те все не се случват.
„Едни хайдуци днеска, други хайдуци - утре. Гласуването днес е една борба. Дали ти ще паднеш, дали аз ще падна. Все някой ще седне на стола...”
Ферхат живее в съседната махала – Горелци. След като гласува, тръгваме натам. Мислех, че калта вече е свършила, но напротив – започваме още повече да газим в нея. Едва стигаме до къщата му, в която ни запознава с тежко болната си съпруга. Емине има сила само да ни погледне. Трудно се разбира какво иска да ни каже: „Оставиха ме като малко дете, капнала съм, не мога”, прошепва ни тя.
За ръката я държи синът й. Казва, че до тях линейка няма как да стигне. Водили Емине до Велинград с чужда помощ, не й помогнали. Сега някак се оправят. Сами.
„Отвсякъде сме забравени”, добавя Ферхат. И е категоричен, че няма какво да поиска от кандидатите за власт. „Те да дойдат при нас, ама не идват. Не сме им виждали очите. И да им дадем поръчение, тук ще си остане. Кметът е за пари, за заплата. А за селото го няма”, казва ни Ферхат.
„Спасението къде е?” почти наивно го питам аз. А той, със сълзи в очите, отговаря: „Няма спасение. Такава е нашата... Така ще я караме”.
Оставяме го там, в махалата. Без надежда. В калта, която политиците заобиколиха, когато атакуваха Сърница. Тях ги видяхме после другаде - в града, при празничната заря след обявяването на резултатите. Но и в онази кал, политическата, от която никога няма да могат да се измият.
