Каквото и да се случи на 26 март, отсега е ясно, че победителят няма да бъде избран от активни граждани с позиция, за която са готови да се борят. Вижте едно изследване, публикувано миналата седмица: 80 на сто от българите не участват в никакви форми на обществен живот. Не членуват в профсъюзи, партии, клубове или дружества, не предлагат нищо на държавната или общинската администрация, не участват в протести, не подписват петиции, не вдигат стачки, не бойкотират стоки или услуги, не работят никъде като доброволци, не са част от никоя неправителствена организация, нито дори от някакво спортно дружество. Няма ги никъде, на нито едно място, където с общи усилия може да се промени нещо.

Защо е така?

Ето това са хората, които ще изберат победителите на 26 март. Както са ги избирали и досега. Институт „Отворено общество” провежда това изследване още от 2002 година - и оттогава насам резултатите не са претърпели особени изменения. За цели 14 години хората, участващи в някакви форми на обществен живот, са се увеличили едва с пет процента. Твърде бавен процес, допълнително подкопаван от редица медии, неподписали етичния кодекс. Ако ги отворите, ще намерите подигравки с протестите, обиди срещу неправителствения сектор, призиви за разправа с доброволци. И макар да няма специализирано изследване, от което да се вижда дали и доколко медийната среда блокира този процес, ефектът е видим с просто око: активността на хората расте твърде бавно, докато медийната офанзива срещу тази активност укрепва, а пагубният речник все по-масово навлиза в традиционите медии. На този фон скромното увеличение на гражданската активност с пренебрежимите пет процента започва да изглежда едва ли не като подвиг – защото хем става дума за непопулярна дейност, хем тази дейност трябва да се извършва във враждебна среда.

Степента, в която хората в една страна са способни да се сдружават, за да постигат цели, е обичаен мерител за това дали едно общество е жизнеспособно. Идеята е следната: ако един човек прояви инициатива да се събере с десетина съседи, с които да притисне общината да оправи тротоара, значи този човек знае, че подобряването на средата зависи от собствените му усилия, от познаването на инструментите, с които да постигне дадена цел, и от уменията му да се обединява с други хора. Този човек вече не е просто пасивен потребител на бездействието на властите.

Това не говори добре за българите

Уви, на това описание отговарят най-много 20% от жителите на България. А победителят в изборите ще бъде посочен от останалите. И нищо чудно, че партийните програми съдържат небивалици за драстично увеличение на пенсии и заплати, раздаване на пари на ръка срещу ходене на училище и продажба на апартаменти на цени, които са пет пъти по-ниски от пазарните. Избирател, който не участва в живота на общността, по-лесно може да повярва, че е хванал пътя за пещерата на Аладин.

Но има и по-лоша новина – дори и малцинството на активните граждани не е достатъчно активно. В повечето случаи то е готово само на еднократни действия, които не изискват помръдване от компютъра или от телефона, нито пък изискват сдружаване с хора (дарение, подписване на петиция). В никакъв случай не подценяваме тези усилия, но те все пак са много далеч от онзи вид дейности, с които човек може активно да работи за промяна на средата – доброволческата работа например, в която са заети едва 8% от българите. За сравнение – във Франция доброволците представляват 24% от населението, а в Германия те са цели 28%.

И все пак

Колкото и мрачни изводи да предлага това изследване, в него все пак просветва и някакво положително развитие. Например това, че все по-малко хора са готови да седят със скръстени ръце, “ако управлението на страната е лошо”. Но движението в тази посока е твърде бавно – за 10 години е нараснало само с десетина процента.

Автор: Татяна Ваксберг, „Дойче веле”