Уж сме независими, но и Изтокът, и Западът ни дърпат в своята посока.
Затова ще започна с една история, която се развива на... маса. 6 февруари 1944 година, студен и мрачен ден. Около въпросната масата стоят двама мъже. И двамата с костюми. И двамата пушачи. И двамата говорещи по пет езика. И двамата са българи. И двамата си дават сметка, че с краткия им разговор в тихия ресторант в Анкара започва решаването на съдбата на цял един народ.
Името на по-притеснения е Никола Балабанов, посланик на Царство България, който е натоварен със срамната мисия да съобщи тайно на другия, че София се предава и е готова да излезе от войната. Името на другия мъж е Ангел Коюмджийски - банкер, аферист и играч от световна класа.
Като полковник на американските служби той е натоварен да изслуша българското предложение. "Анжело", както са наричали американците родения в Самоков Ангел, прави всичко възможно да убеди Рузвелт да спре бомбардировките над София, но това не помага. "Щом лекарството действа, нека им даваме допълнителни дози от него", казва Чърчил и самолетите продължават да изсипват бомбите си над София.
Война в Европа, слава Богу няма. Вече е много по-евтино и по-важно да убедиш един човек в своята истина, отколкото да го убиеш. Има пропаганда, която обърква дори и тези, които се смятат за информирани. Така и не разбрах какво се случи с българската кандидатура за генерален секретар на ООН.
Неудобна и мистериозна работа, в която има и интриги, и амбиции, и разговори не по-малко тайни от този между Балабанов и Коюмджийски преди 72 години.
Някой на някого извива ръцете. Но кой и на кого? На какво ниво? Дали в някой малък ресторант хора от сенките търсят още по-силен сблъсък между Европа и Русия, въвличайки и България в него?
Защото не мога да си обясня логиката на евентуална смяна на номиниран кандидат, който е заплашен от британско вето, с кандидат в последния момент, който ще се сблъска челно с руско вето? Каква е целта? И какво ще спечели България освен сапунената опера, която тече по медиите по цял свят в момента.
В ООН не пасат трева. Играта там е много по-глобална, но и в същото време много дребнава. Анжело Коюмджийски умира в апартамента си в Ню Йорк, едва на няколко пресечки от сградата на ООН днес. Посланик Балабанов умира като политически бежанец в Бразилия. И двамата помнят кратката си среща в Анкара до края на живота си.
Помислете за тази история, утре започва седмицата, в която ще отбележим деня на нашата Независимост. Тя е по-важна от всичко. А бомбите вече са други - мишената е вашият мозък. Вие сте със "120 минути", аз съм Светослав Иванов.
