Необяснимата жестокост срещу четиридневната Никол, е поредният повод да се замислим за блатото, в което сме потънали. Ударите на акушерката Емилия Ковачева по безпомощното бебе повдигат човешки и морални въпроси, които вярвам, че всички си задаваме.
Една жена, вероятно загубила разсъдъка си излива агресията си по потресаващ начин.Точно като в роман на Стивън Кинг. Тук обаче въпросите са - защо тази жена е била сама във въпросната нощ? Кой е позволил тя да работи това, което работи? Имало ли е съмнения в психическото й здраве? Защо отнема два дни на нейните шефове да прегледат записа? Преглеждани ли са записите от другите й дежурства? Ами ако това бебе не е единственото?
Това се случва на фона на все по-задълбочаваща се криза в българското здравеопазване. Хиляди медици вече работят извън страната. Все по-често се усеща липсата на специалисти, особено извън София, което отваря вратите пред недостатъчно квалифицирани и дори нестабилни хора, които запълват липсите, но свалят качеството. Студенти купуват, а преподаватели продават изпити. Това е голямата и животозастрашаваща картина.
Периодично изчезват лекарства срещу коварни заболявания, които се появяват след сълзи и публично унижение на болни хора, най-често пред медиите. Появяват се по-скъпи от преди, защото истерията по тяхната липса вдига цената, от което печели незнайно кой. В същото време никнат все повече кандидати за парите ни за здраве, които се източват по скандален начин.
Как реагира властта? Спира още лекарства, правейки болните още по-болни.
Така, жестокостта на Емилия върви паралелно с жестокостта на системата.
Малкото останали свестни хора се борят срещу все по-страшната реалност в битка, в която дори и животът не е ценност. Само мога да съчувствам на родителите на малката Никол и да се надявам, че тя ще се оправи. Сигурен съм, че тя ще се оправи. Дали обаче ще научим уроците си?
