Минутката на водещия днес, в деня на небесния закрилник на целия български народ свети Иван Рилски, празникът на българските лекари и първият рожден ден на дъщеря ми ще е малко по-различна. На фона на директната картина от финала на Григор Димитров от Стокхолм и една силна песен на Камен Воденичаров, много искам да ви споделя какво чувствам.
Чувствам, че повече от всякога главите ни гледат към земята, към калта. Усещам песимизма с всяка част на тялото си и обезверяването, завладяло много от нас.
Чувствам обаче и още нещо. Че ти, независимо от възрастта си, все още имаш сили да продължиш да се бориш. Защото тези хора, за които говорим по цял ден, не заслужават отчаянието ти, бягството ти. Те може би нехаят за теб, но това не означава, че и ти трябва да нехаеш за себе си.
Григор Димитров жъне победи. На корта той е сам. И е силен, защото вярва в себе си и няма да се откаже, независимо колко пъти е паднал от Джокович. В колективните спортове вървим все надолу, а Григор е сам и успява.
Също както много от нас - успяват, но сами. Тоест, ние продължаваме да сме силни, всеки по своя начин, независимо от всички, които ни карат да гледаме надолу.
Представете си, ако тези сили бъдат обединени, а не разделяни, колкото и да им се иска на някои хора. Представете си, ако престанем да се гледаме с подозрение, дори когато непознатият на улицата каже "добър ден" или "извинете" вместо "опа", ако ни настъпи.
Представете си, да сме по-толерантни по пътищата, не избиваме комплексите си и не се псуваме. Да гласуваме по убеждения, вместо против или защото някой ни купува гласа.
Тогава, всички които ни разделят, ще бъдат без значение. Защото ние ще играем като отбор. И ще сме истинският национален отбор на България. Той е тук, не е избягал и сме всички ние.
