Когато говорим за Украйна, трябва да мислим за България

В края на миналата седмица, след 10 години начело на Европейската комисия от сградата на институцията за последен път излезе Жозе Мануел Барозу. В Брюксел и в много от западноевропейските столици го определят като слаб, недостатъчно настойчив, един от виновниците за институционалните проблеми и за полуразпада на ЕС . За нас обаче, за хората в България и в бившата „съветска“ зона на Европа, той е преди всичко председателят, по време на когото ние всички се присъединихме към Европейския съюз, на него дължим членството си в Европа до голяма степен.

На последната си пресконференция той каза: „Представете си за минута, че тези страни (България и Румъния) не се бяха присъединили към ЕС. В такъв случай ние вероятно нямаше да обсъждаме Украйна. Сега вероятно щяхме да обсъждаме България или балтийските държави.”

Да, не бива да се съмняваме, че ако България не беше влязла в ЕС и НАТО, Путинова Русия отдавна щеше да ни е погълнала. Историята и проблемите на българското членство в Евросъюза обаче не са темата днес. Въпросът, който трябва да ни тревожи, е дали наистина членството ни в ЕС е толкова категорична и безусловна гаранция за националната ни сигурност.

„Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост, и ще повдигна Земята“, бил казал на времето Архимед. Е, ако го преведем към съвременните реалности, в момента Русия си строи такъв достатъчно дълъг лост. Дълъг е 2400 километра, казва се „Южен поток” и си търси опорна точка, за да преобърне Европа.

Въпросът е дали ние, дали България ще му я предостави.

Пак в ЕК през седмицата завършиха преговорите между ЕС, Украйна и Русия за доставките на руски газ за Европа през зимата. Срещу политически отстъпки Европа, Русия и Украйна се договориха. Тук важна обаче е цената. ЕС и МВФ ще покрият многомилиардните дългове на Украйна към Русия, но политическата цена изглежда е, че ЕС ще говори все по-малко за анексирането на Крим и ще спира да забелязва руската окупация на Източна Украйна

По думите на вече бившия комисар по енергетиката на ЕС Гюнтер Йотингер, подписването на договора било „първи знак за мъдра и добре работеща добросъседска политика, вероятно първи проблясък на отпускане в отношенията между двете съседни държави.“

Много интересно! Днес в окупираните територии на източна Украйна се провеждат абсолютно незаконни избори, които Русия смята да признае, и които са част от плана й за установяване на окончателен контрол над тях.

Къде точно Йотингер видя проблясъка на мъдрата и добре работеща добросъседска политика между Русия и Украйна е трудно да се предположи.

Важният въпрос за нас обаче е дали това, което се случва между ЕС и Русия, не е част от някаква по-голяма картина, дали не е част от нов договор като Ялтенския и зад коя разделителна линия ще остане България при осъществяването му.

Путин съвсем откровено цели отслабването, а напълно възможно и разпада на Европейския съюз. Той откровено заявява намерението си да го замести с някакво „общо икономическо пространство“ от Лисабон до Владивосток. Преди няколко седмици външният министър на Русия Сегрей Лавров, беше заявил, че е крайно време Русия и ЕС да договорят зона за свободна търговия, тъкмо такава, каквато взриви отношенията между Русия и Украйна, когато Украйна тръгна да я подписва с ЕС. Цялата енергия на руската дипломация спрямо ЕС е насочена към това да разделя страните-членки и да се вклинява между тях и САЩ. Леви и десни екстремисти и националисти в целия ЕС са впрегнати в противопоставяне на преговорите по Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство между Европа и САЩ с цел отслабване на търговските и политическите връзки между Европа и Америка.

ЕС вече отстъпи и едностранно отложи за година и половина влизането в сила на Споразумението си за асоцииране с Украйна, като видя това отстъпление Русия сега иска същото и за Молдова. Какво може да се случи с България и каква е цената на евентуално съгласие за построяването на „Южен Поток”?

У нас много политици, включително и президентът, който не може да бъде обвинен в някакви про-руски чувства, смятат, че „Южен Поток” е един добър инвестиционен проект, който, ако отговаря на европейските критерии, би бил полезен на България, би донесъл инвестиции, би създал работни места и т.н.

Да, но това е икономически проект, това е преди всичко политически проект. От икономическа гледна точка България има нужда от „Южен Поток” точно толкова, колкото и от втора магистрала до Пловдив. Една вече си имаме, но когато трябва да я ремонтираме заради многото дупки, да можем да караме по другата. Но „Южен поток” не решава нито един от нашите проблеми с доставките на газ от други източници, от други държави. Той е точно такава дублираща магистрала, която не променя факта, че нямаме нормални пътища до Варна, до Виена или до Солун…

„Южен поток” обаче би могъл да има изключително тежка политическа цена - отделянето на България и Югоизточна Европа от зоната на влияние на ЕС и НАТО.

От 1 декември председател на Съвета на Европейския съюз става човек от нашата част на света, полякът Доналд Туск. Това е изключителен шанс както за България, така и за другите страните от бившата съветска зона на влияние в Европа. Като изключим Германия, хората в западна Европа нямат такава чувствителност спрямо съветското господство като поляците. Поляците знаят добре от собствената си история какво означава да правиш отстъпки за да угодиш на исканията на една голяма сила, какво означава за един малък народ големите да се договарят за негова сметка.

Фактът, че поляк застава начело на ЕС, ни дава възможност да се опитаме и да накараме Европа да ни чуе, да се вслуша в нашия глас и да започне да говори с единен глас с Русия. За да не се окажат прибързани думите на Барозу за България и да не се наложи отново да водим разговора за мястото й в Европа, но вече през нови стени, затворени „по съображения за сигурност“.