По времето на Бутрос Бутрос-Гали и Хавиер Перес де Куеляр един британски комик се шегуваше, че основното изискване, за да станеш генерален секретар на ООН, е да имаш дълго и труднопроизносимо име.
Тъй като обичаят постановява постът да се сменя на ротационен принцип между различните региони на света и сега е ред на Източна Европа – регион с много чудесни трудни имена, може да си помислите, че това условие ще бъде изпълнено. Вероятно обаче няма да е така, пише в свой коментар списание "Икономист" (Economist.com).
И двете основни кандидатури са на жени от България. Имената и на двете обаче се произнасят, както се пишат. Но въпросът коя от двете ще получи подкрепата на правителството вече предизвиква политически турбуленции в България.
Генералният секретар на ООН не може да налага вето или да предлага задължително законодателство, да хвърля войски във военни действия или да издава задължителни заповеди. Но може да определя дневния ред или да действа като посредник между враждуващи страни. Така че за малки държави, които се стремят към известно глобално влияние, е лелеяна възможност да имат свой граждани на този пост. Вторият мандат на Бан Ки-мун изтича през 2017 г. и надпреварата за негов наследник на поста вече е в ход.
Генералният секретар се избира от Съвета за сигурност, което означава, че Русия и САЩ – и двете постоянни членки на Съвета, ще имат голяма роля при накланянето на везните. Вече беше оказан доста сериозен натиск, особено от САЩ, начело на Световната организация да бъде избрана – за първи път – жена. Борбата ще бъде мръсна: кандидатите и техните съюзници вече водят тихи кампании един срещу друг, а някои вече обещаха, че скоро ще се появят доказателство за корумпираността на съперниците си. Участниците в тази надпревара трябва да играят политически шах на две дъски: на вътрешната – така че да си осигурят номинацията на своите правителства, и на международната – за да си спечелят благоразположението на Москва и на Вашингтон.
И двете българки са силни кандидати. Едната е Ирина Бокова, която в момента оглавява ЮНЕСКО. Неин съперник е Кристалина Георгиева – зам.- председател на Европейската комисия с ресор бюджет. Миналата седмица тя представи амбициозен план за набиране на хуманитарна помощ – в качеството си на съпредседател на специална комисия, назначена от Бан Ки-мун. Което идва да покаже, че именно тя е неговият избор.
В София министър-председателят Бойко Борисов е под натиск да реши коя от двете кандидатки ще номинира. Той е близък до Георгиева и би предпочел да я запази като съюзник в Брюксел, но въпреки това може да я предпочете и за номинацията за ООН.
В същото време Ирина Бокова е свързана с политическата опозиция, но пък и една малка партия в управляващата коалиция също я подкрепя. На 14 януари нейният лидер заплаши да оттегли подкрепата си за правителството, ако тя не бъде номинирана.
Навремето Бокова се радваше на подкрепата и на Америка, но после си създаде врагове, като лобираше Вашингтон да приеме членството на Палестинската държава в ЮНЕСКО (САЩ пък прекратиха своето финансиране за организацията, което възлизаше на 22% от целия ѝ бюджет). Сега Бокова е смятана за предпочитания от Москва кандидат.
Всяко развитие в тази битка се следи от втора редица кандидати, които се надяват българките да се елиминират една друга. Въпреки това обаче тези кандидати имат свои проблеми. Весна Пушич, външен министър на Хърватия, доста желае този пост, но е малко вероятно новото хърватско правителство да я номинира.
Следващите кандидати в редицата пък не отговарят на "теста за тестиси", както го определи Ричард Гоуан от Европейския съвет за международни отношения. Кампанията на бившия словенски президент Данило Тюрк не предизвика особено голям интерес. Външният министър на Черна гора Игор Лукшич също няма големи шансове да бъде избран, а кампанията му се смята само като упражнение за придобиване на популярност, което да му осигури друг международен пост. Шансовете за Сърджан Керим, бивш външен министър на Македония, също са никакви.
Двама кандидати, които имат шанс, ако българките се провалят, са Вук Йеремич – бившият сръбски външен министър, и Мирослав Лайчак, външният министър на Словакия, голяма част от кариерата на когото е свързана с Балканите.
Йеремич обаче си създаде врагове в много западни столици, като агитираше срещу международното признание на независимостта на Косово през 2008 г. Напоследък обаче намери силни съюзници в Америка, които биха му помогнали да се справи с наследството на миналото. Макар че е неясно дали собственото му правителство ще го номинира. В Словакия пък, ако правителството бъде преизбрано през март, Лайчак може да очаква номинация.
Ако руснаците и американците обаче не могат да се споразумеят за някое от тези имена, тогава мнозина други, които сега радарът не хваща, може да станат популярни в последния момент. Някои може дори да не са от Източна Европа.
Засега обаче балканските кандидати остават най-сигурния залог.
