Никога не знаеш как ще се завърти живота ти. От момента, в който си яхнал птицата на младостта, до момента, в който може да останеш сам, без да се усмихваш.
Дами и господа, изповедта на Борис Гуджунов от седмицата някак си много зловещо се вписва в общата картина на злободневните нека ги нарека „недоразумения”, като назначението и на архонта, който оглавява културната комисия и на йерархичния скок на един от архонтисалите го, който българската православна църква реши да направи епископ.
Вписва се дори и в действията на съдии, които „уж случайно” попадат на дела, чрез които действат като оръжия за рекет.
И в трите случая, реакцията на трезвомислещите хора е факт.
Сцената, на която Борис Гуджунов пее за надеждата е много различна от сцената на живота, в която надеждата му си е отишла. На първата сцена публиката аплодира в екстаз, а на истинската не реагира толкова шумно, защото обществото ни започва да свиква с подигравките, провокациите и геноцида срещу хора като Гуджунов.
Лошото е, че той не е единствен.
Гуджунов не се различава по нищо от всеки втори български пенсионер, независимо дали е бил учител, инженер, готвач или спортист. Недостойната есен на живота прелива в мразовита и кална зима, в която бедстваме дори без да има истински бедствия.
Лошото е, че ако продължаваме така, ще дойде миг, в който ще свикнем и със страданията на другите, и с дребни недоразумения като несправедливото подценяване, на което са подложени и хората на културата, и медиите.
Тогава ще станем безразлични, няма да ни пука, защото ще знаем това, което се опитват да ни втълпяват разни временни герои – че нищо не зависи от нас. А това не е вярно, независимо от сблъсъка на търпение и наглост, които водят непрестанна борба в съзнанието на повечето от нас.
