Преди около 20 години имах нещастната случайност да попадна в концентрационния лагер "Бухенвалд", а ни казаха, че отиваме в мемориален комплекс.
Той е близо до град Ваймар, който по това време беше спечелил надпреварата за културна столица на Европа. Докато обикаляхме да видим местата, където Гьоте, Ницше и Шилер, са намерили сетния си дъх и където, според екскурзоводските ала-бала-ни-ци, малко преди това са отпили и сетна глътка пиво (а аз, заедно с един босненец, типично по балкански спорехме къде точно Карл Цайс е прогледнал, щото, нали, там се бил родил), стана време да се качваме на автобуса!
Качихме се. Всеки си имаше място. Бяхме поразхвърляли багажа си, но никой не се притесняваше, че ще му изчезне каквото и да било - все пак бяхме една голяма група от около 30 души, събрани от всички краища на света и водехме своеобразно състезание помежду си, кой ще изкара на по-преден план предимствата на националността си - разбирай положителните черти.
Лека-полека потеглихме. С босненеца сменихме темата и вече спорехме, че "ако шофьорът беше наш", щяхме да се измъкнем много по-бързо от регулацията на светофарите, на които нямаше задръстване. Автобусът се движеше в ограничението - първо на север, а после на север-северозапад. Навлязохме в гора. По вътрешната озвучителна система шофьора съобщи, че вече сме навлезли в мемориалния парк... В този момент един от Бангладеш отиде до шофьора и каза нещо на преводача. Стори ми се, че чух да му обяснява нещо за последствията от изпитото количество бира. Преводачът наведе сконфузно глава към шофьора, а той ококори очи и започна да клати глава отляво-надясно (с босненеца не пропуснахме да започнем нов спор - беше ни скучно - съгласява ли се не се съгласява?).
Тогава прозвуча нервният английски на преводача, в който личеше леко заповеднически тон. След него се изредиха преводачът от руски, онзи от испански... Всички разбрахме едно: Независимо дали на някого му се ходи по каквато и да е причина навън, моля, подтиснете я и я пренебрегнете. По пътя до мемориалния комплекс спирането е абсолютно забранено! Опасно е за живота ви!
Аз и босненеца се ухилихме (в смисъла на "ти ли ше ми кажеш), докато шофьорът интензивно сочеше с ръка встрани... В следващия момент усмивките ни замръзнаха... едновременно. В това вече нямахме спор! Имаше крайпътни табелки (табелки, защото наистина бяха малки табели), забити ниско в земята, с надписи "Stop", "Halt", "Bombe", "Landminen"...
Казаха ни, че районът около "мемориалния комплекс" е толкова добре миниран, че въпреки изминалото време не е обезопасен и никой да не си и помисля да настоява автобусът да спре; да слиза, ако автобусът спре; или ако по-някакво стечение на обстоятелствата това се случи, да не навлиза в гората!
Продължихме да пъплим лека-полека нагоре към "комплекса"... След около половин час буквално се разтоварихме на собствен ход от автобуса, концентрирани в мисълта за това, какво ли ще се случи, ако бангладешецът се изтърчи в гората, за да... Заведоха ни да си закупим билетчета за вход в "мемориалния комплекс" и...
ARBEIT MACHT FREI...
Когато минах под този "надпис", всичко се смени...
Замириса на смърт, а беше пролет. Дърветата бяха зелени. Но бяха толкова зелени, сякаш някой упорит градинар ги тореше целогодишно, напук на зимата. Нямаше следи от окапали листа. По дърветата имаше гнездящи птици, които огласяха гората с чуруликането си. Не казвам птича песен, защото на такова място разбираш, че песен не може да има, а чуруликането всъщност е чутовен крясък, сякаш запечатал се в някое оцеляло, неизядено от умиращо гърло яйце, но измътен от упорито пиле, за да ти "изчурулика": Помни! Бъди човек! Помни!!!
После, колкото повече навлизах в "мемориалния комплекс", се опитвах да дишам, но не вдишвах въздух...
Вдишвах смърт...
Опитвах се да мисля!
Опитвах се да установя някаква, макар и извратена, логическа връзка между Ваймарската държава, после класиците и после изродските нацистки мозъци... Под краката си усещах стъпки на умиращи хора. В далечината пред себе си виждах каменни кариери, които и до днес се вижда как са изяли склоновете на хълмовете (също както край ботевградското село Скравена, например). А зад гърба си, само допреди няколко часа, с босненеца иронизирахме всичко, което бяхме учили и чували за едни от класиците на европейската мисъл, докато бангладешецът се наливаше с бира... И се чудех, ако шофьорът беше "наш човек", щеше ли да му спре, за да се увери в предназначението на "табелките" край пътя... Да, това си мислех в онзи момент. Простете! Разбира се, че няма никаква логическа връзка, па макар и извратена.
В този момент до мен се доближи босненецът и го чух да казва: Ajde brate. Idemo za foto... Въобще не ми беше до снимки, но вътрешно му поблагодарих, че прекрати безсмисления дебат, който водех със себе си!
Вървях към изхода... или към входа... Абе, общо взето натам, откъдето бях влязъл!
Там единствената посока е спасението и това е единственият ти ориентир!!!
Както вървях към плаца, където нацистите всяка сутрин са провеждали инструктажа си и където трябваше 30 души от различни националности и различни точки на света да си направим обща снимка, осъзнах, че съм жаден! Пиеше ми се вода! Такава жажда не бях изпитвал никога и никога оттогава насам!
И не беше жажда - Пиеше ми се вода!!!
Пътьом, преводачът от руски, който беше наблизо само защото вървеше в същата посока за общата снимка, ми каза, че "вот там бюфет"...
"Бюфетът" се оказа столовата на дневалните (това е мястото за хранене на войниците по време на дежурство; в почивките, след като са били на пост и т.н.).
Докато вървях към бюфета с ясното съзнание, че трябва да си взема вода, за да утоля жаждата си и евентуално после да "пусна една" - с периферното си зрение виждах как вървя между фотопортрети на умиращи хора с канчета в ръце. Не, не беше плод на въображението ми, а "фотоизложба" на реални хора, с отдавна отнет живот.
Ускорих крачка и се озовах вътре... В "бюфета"...
Не си спомням точно в кой момент започнах да повръщам...
Защото в този момент видях как един от спътниците ми най-спокойно си поръча от шубера "храната на надзирателите" ли?
Защото ме полазиха спомени от предгимназията? Някой да си спомня подигравките към по-слаботелесните момчета или момичета, че са "скелет от Освиенцим"; "манекен на Бухенвалд"???
Нали помните тия жестоки, макар и уж оправдано детски, прояви на садизъм, без никой от нас да е осъзнавал етимологията му?!?
Нали?
Та, повръщах аз... Изнесох се бегом от "бюфета". В автобуса бях първи. Погледнах си часовника и установих, че са минали четири часа.
Четири?
Да! Четири часа ужас!
А онази птичка... Онази излюпената от оцелялото яйце, която чуруликаше по-рано в ушите ми, се оказа оцелял кълвач, който изкълваваше капаците, които ограничаваха полезрението на всеки един от нас! Включително и на екскурзоводите. О, да! Те го знаеха много по-добре от нас!
И кълвачът кълвеше не за друго, а за да подчертае, че ние не бяхме в "мемориален комплекс".
Ние бяхме в КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР, независимо как го бяха нарекли след това! Концентрационен лагер, в който може и да не са унищожени милиони човешки души, както в "Аушвиц" например, но именно човешки души!!! Стотици хиляди!
Тогава, когато кълвачът те кълве и изкълве "капаците ти", ще осъзнаеш и почувстваш по всички възможни начини, че никога, ама никога, не трябва да допуснеш, подобно нещо да сполети никое човешко същество!!!
НИКОГА ПОВЕЧЕ!!!
Това, уважаеми, зависи единствено и САМО ОТ НАС!!!
П.П.: След т.нар. "освобождаване" от Съветската армия, "Бухенвалд" е използван от "освободителите" му за същите "цели", близо две години. Закрит е окончателно през 1950, след създаването на ГДР.
