В седмицата на 142-рия помен от смъртта на Апостола на свободата започвам с един въпрос. Защо и как един филм за Левски стана по-важен от самия Левски?
През изминалата седмица станахме свидетели на рекламна кампания, за каквато могат да мечтаят и най-маститите холивудски продуценти.
Основните действащи лица – режисьор на реклама за кренвирши, преиграващ по телевизионните студиа, взел пари от българска дерматоложка от Дубай, която мечтае синът ѝ да е актьор, и взрив в социалните мрежи след премиерата на странен опит за трактовка на една от най-светлите личности в нашата история.
Няма да говоря за художествените качества на филм, който не съм гледал, макар режисьора му да се държи като отвратителна имитация на самия Левски – ако печели филмът ми, печели цял народ...
Проблемът обаче е друг – натрапчивото изтъпяване на всички ни. То не е нарочно, а сякаш е загнездено в самите нас. Още от мразовитата седмица преди 142 години, през която шепа заптиета водят Апостола към смъртта му и никой не се осмелява дори да направи опит да го освободи. Сещаме се за Левски само в деня на неговата смърт. Много от нас наричат помена за него „честване”, а други пък крещят „трибуквие за Левски” по футболните стадиони.
Направо ме побиват тръпки...
Какво е Левски за нас тази седмица ли? Побойник, когото надали някой би освободил от ръцете на собствените му палачи, които са си все същите типажи. Не се сърдете на тези, които се упражняват върху образа на Левски, а се опитайте да го разберете. „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”. Левски е абсолютната саможертва в името на всички, в името на палачите си.
Днес е ден за прошка. Левски би поискал прошка от нас. А ние?
