Познайте държавата, в която следната история НЕ се случва. Двама журналисти от малко независимо онлайн издание разкриват планове на службите за мащабно онлайн следене на милиони граждани.
Прокуратурата прави опит да ги смачка, при това - с тежкото обвинение за държавна измяна. Веднага избухват мощни протести в защита на свободното слово, правителството се оказва натясно и главният прокурор скоропостижно бива пратен в пенсия.
Вероятно още с "независимо онлайн издание" дадох твърде голям жокер, че не говорим за България. В същото време, това прокуратурата да "страхува" (по безсмъртния израз на класика Пеевски) журналисти си е нещо така мило и родно.
Реакцията срещу обвинителския произвол обаче си е съвсем германска. От българска гледна точка, даже невъзможно германска.
Тази невъзможност е на няколко нива. На първо място – очевидното. Българската прокуратура упорито отказва да повярва, че 1989 г. е минала и си е все същата затворена за външния свят йерархична структура, в която всичко се случва по телефонна команда. 4 години спецакции "с нежни имена" навеждат именно към това заключение.
Ръководителят на държавното обвинение Сотир Цацаров има конституционно гарантиран статут на падишах, полубог и безпартиен участник в управлението. Именно в последното го обвиняваха сегашните управляващи, след като бяха станали бивши покрай аферата "Костинброд", в която ПРБ имаше дейно участие.
Сборникът с общи лафове, който остана от шумно рекламираната съдебна реформа, няма да мръдне това положение и на милиметър. Промяната на модела на прокуратурата отпадна още преди "историческия компромис".
Проблемът обаче не е само в прокурорите, не е само в съдебната система. Публичността ни е болна, обществото - също. От преплитане на тънки интереси и незаинтересованост, от волско търпение и невъзможност вниманието да се задържа по даден въпрос за повече от 10 минути.
Медиите скачат от информационен повод в информационен повод. Умните хора пишат статус след статус, а накрая всички сядат пред телевизорите и най-много да помрънкат за малко как протестът мутира в контра, реформата - в статукво, а черноморският бетон става по-малък проблем за цялата държава от огнище и няколко палатки.
Изправени срещу системата, печелим по някоя по-малка битка, но, ако погледнем към целия 26-годишен Преход, явно винаги губим голямата война. Вижте КТБ, вижте курортите, вижте в чии ръце е индустриалният капитал. Вижте кой ни управлява.
Имената са познати. От статиите в старите вестници от 90-те за фалиралите банки и предприятия. От данните на Комисията по досиетата за доносниците на Държавна сигурност.
Затова и ако днес някой (съвсем например) опише как ДАНС работи „на частно” за един кръг олигарси и прави досиета на журналисти и бизнесмени, то това по всички правила на логиката ще преобърне държавата. Но тук няма да стане даже скандал.
Още на следващия ден на автора ще му спретнат медиен компромат, а до края на седмицата ще се започнат: спецакция, арест, мярка за неотклонение, разпити, тормоз и пречупване.
Може би не помните, но преди няколко месеца HSBC, една от най-големите банки в света, се оказа в центъра на огромен скандал. Оказа се, че в нейното швейцарско подразделение стотици хиляди хора от целия свят са укривали данъци. За много от парите имаше сериозни съмнения, че са свързани с незаконни дейности.
Още в началото на скандала стана ясно, че над 260 млн. долара са свързани с клиенти у нас. Докато в други държави излизаха имената на ВИП клиенти и предизвикваха силни трусове, у нас цареше спокойствие. Даже сега, половин година по-късно, можем да свържем само шепа нашенци със скандала SwissLeaks. И сметката хич не излиза.
Не е защото са били по-законспирирани от другите. По-скоро защото има "неудобни" имена. Както е било едно време.
Тоталитарният рефлекс у нас не е грешка, за която се уволнява. Той е норма.
За партийците и корпоративните им спонсори това е удобен чадър над всякакви подлости и нечисти сделки. За средностатистическия избирател е „сигурност” и „стабилност”, или повод за безвредно мърморене срещу някаква абсолютно безлика „власт”.
Не сме в Германия. До нея се стига по много дълъг път - и то само ако и граждани, и институции вървят по него. Пък ние... колкото и на Бойко Борисов да не му харесва сравнението, май още не сме се добрали даже до Румъния.
