Точно 15 години след като най-великия футболист в света дон Диего окачи обувките на стадион "Ел Монументал де Нуньес" с победа с 2:1 срещу вечния враг Ривър Плейт, пропастта между футболното изящество и посредствеността изглежда необратимо огромна.
Днес величеството в играта е двуполюсно. Спорът между Меси и Роналдо заслепява. Хвърля една дъблока сянка върху огромното количесто "ботушари" пренаселили футбола. В залеза на кариерата си "Ел Пибе" имаше невероятни претенденти за трона. Всеки втори по природа беше новият Марадона, новият Пеле....., та до новият Стоичков.
Разлика между големите на деня на 90-те и началото на новия век беше минимална. Това бе последният "велик период" за класиците на футбола. Това бе краят на 100-годишния антагонизъм между таланти и звезди.
Спорът между Стоичков, Бутрагеньо, Ромарио, Ван Бастен, Клинсман, Матуес и още 20 "изящни хулигани" за номер 1 ще остане вечен. Като този, между родината на футбола, Испания, Германия или Италия.
В последствие дойдоха Фиго, Зидан, Роналдо, Роналдиньо, Индзаги, Канаваро, Тоти, Дел Пиеро, Бекъм.....
Какво стана с футбола, че сега имаме само Меси, Рондало и нищо друго, че и по-малко с българските Меси и Роналдо?
Да не говорим, че и разликата между двамата велики изглежда като между морсокото ниво и стратосферата. Но тази и тази разлика е въпрос на вътрешно усещане. А останалите? Останалите къде са?
Ботуш до ботуша на "Ботуша", каска до каска при "Каските", кокошка до кокошка при "петлите", оловен войник до оловен войник при "рицарите на кръглата маса"...
и много Санчовци в Ла Манча за безумието, гениалността и разума на Дон Кихот.
Автор: Тодор Кирков
