В свят, в който спортът все още е доминиран от мъжки гласове, две българки доказват, че професионализмът, търпението и силата на характера могат да променят правилата на играта.
Днес, в „Жените на България“, ни гостуват едновременно две дами: Сандра Велчева и Лили Борисова. Те работят от години за каузата на българския баскетбол – сред решения, напрежение, амбиции и понякога твърде много скептицизъм към жените в управлението.
Сандра Велчева оглавява мъжката Национална баскетболна лига в България повече от десетилетие. Това е елитното, най-високото професионално ниво в клубния баскетбол у нас. Освен това, от години тя е и официален делегат на мачове към Световната федерация по баскетбол (ФИБА).
Зад гърба ѝ са десетки наряди на мъжки и женски двубои на олимпийски игри, световни и европейски първенства. В ръцете, а и в главата на българката са решения, които трябва да се вземат за части от секундата и които решават съдбата на едни от най-големите звезди в баскетбола на планетата.
Лили Борисова заема длъжността Мениджър дигитализация и иновации в Българска федерация по баскетбол. Вятърът на промяната. Усилията ѝ место остават в сянка. Но Лили не се предава. В името на дигиталното развитие, на изкуствения интелект в професионалния ни спорт, на навлизането на родния баскетбол в действителността на модерните технологии. От години тя оглавява един от най-ценните отдели в българския клубен, а и не само клубен баскетбол – този, благодарение на който във всеки мач, който се играе на територията на България, има професионална баскетболна статистика.
Но зад професионалните им роли стои нещо още по-ценно – приятелство, което се изгражда бавно, минава през различия и остава стабилно във времето. Рамо до рамо те преминават през силните и слабите моменти в живота и в професията.
В едно вълнуващо и искрено интервю ще ви запознаем с две важни за българския баскетбол дами. Историята им започва преди повече от десетилетие – покрай баскетбола и общи познати.
„Познавахме се покрай общи баскетболни приятели още преди 2009 г., но тогава не бяхме близки“, разказва Лили.
„Търсеха човек във федерацията по баскетбол, който да поеме административната част на Националната баскетболна лига. Сетих се за Сандра – английски, компютърна грамотност, организираност. Предложих ѝ и, честно казано, бях изненадана, че се съгласи.“
По това време Сандра е студентка и има съвсем различни планове за бъдещето си.
„Никога не съм мислила, че баскетболът ще стане моя професия“, казва тя. „Целях се към съвсем друга сфера – банки, митници. Работата беше на четири часа и я приемах просто като опция, която ми позволяваше да съчетавам учене и работа.“
С времето обаче общата среда и ежедневната работа ги сближават.
„Не се случи веднага“, признава Лили. „Но в един момент просто разбрахме, че си пасваме – в начина, по който гледаме на света, на работата, на развитието.“
Сандра допълва: „Мисля, че приятелството ни е устойчиво именно защото не се изгради бързо. Ние сме много различни личности и сме преминали през различни етапи – и в работата, и в личния живот. Може би точно затова то издържа толкова години.“
Двете признават, че различията между тях са много – и именно това прави връзката им толкова силна.
„О, имали сме много спорове“, смее се Лили. „Но никога не сме ги оставяли да се превърнат в конфликт.“
Тайната?
„Говорим много. Понякога дори ни трябват ден-два, за да осмислим гледната точка на другия. Но сме се научили да приемаме, че невинаги сме прави.“, добавя тя.
Сандра пък цени най-вече честността между тях. „Аз не разбирам приятелството като място, където ти казват само това, което искаш да чуеш. В това няма развитие. Ние сме много искрени една с друга.“
Лили описва приятелката си с едно изречение: „Тя ме приземява. Аз съм по-емоционална, тя е по-балансирана. Много често е гласът на разума.“
Професионалният път на Сандра също идва с предизвикателства. Едно от най-големите е моментът, когато едва на 27 години трябва да поеме ръководна позиция в Националната баскетболна лига.
„Бях единствената жена сред много мъже – бивши спортисти, силни личности, хора с изградено мнение“, спомня си тя. „Никога не съм играла професионален баскетбол и не идвам от спортно семейство. Трябваше да се наложа единствено с опит и знания.“
Това изисква търпение. „Трябваше да се науча спокойно да защитавам позицията си, без емоции, без излишни конфликти, така че думата ми да бъде чута“, добавя тя.
Лили пък не крие, че системата в спорта често е трудна за промяна.
„Масово се смята, че спортните организации трябва да се управляват само от бивши спортисти. Но управлението изисква експертиза, образование, визия“, казва тя.
Според нея това е ежедневна битка. „Можем да правим много повече за спорта и за децата в него. Но понякога идеите ни са доста по-напредничави от това, което хората са готови да приемат.“
И все пак тя не се отказва. „Когато чуя „не“, това за мен не е край. Изчаквам малко време и опитвам пак. Понякога пет, седем пъти“, признава тя.
И двете са убедени, че лидерството не означава власт.
„Аз не обичам думата „ръководя“, казва Сандра. „По-скоро работим в партньорство. Лигата е общ проект.“ По думите й в тази сфера никой не е повече от другия и са загубени много години да разберат, че всички работят за една цел.
Според нея най-важните качества в подобна среда са търпението и дипломацията.
„Когато бях на двадесет, мислех, че ако съм права, мога просто да тръгна напред и да помета всичко. С времето разбираш, че нещата изискват много повече дипломация“, казва Сандра.
Лили добавя, че много иска да усети, че хората са по-мотивирани да вървят заедно напред. „Някой път съм много директна, имам проблем с това, понякога прямотата не е добър подход. Но се уча“, признава тя.
„Ако вярвам, че една идея е добра за спорта, няма да се откажа само защото някой е казал „не“, признава Лили.
В края на разговора двете имат ясно послание към жените, които искат да се развиват в лидерски роли.
По думите на Сандра, не е добра идея да се залита по идеята за разделение между половете.
„Професионализмът винаги се вижда. Когато човек е подготвен, търпелив и уверен, рано или късно това се оценява“, казва тя.
Лили добавя още нещо важно: „Не използвайте като извинение това, че сте жена. Човек сам си поставя граници.“
И завършва с думи, които звучат като мото:
„Ако не можете да минете по правия път – минете по дългия. Но не се отказвайте от мечтите си.“
