Има много места у нас, където животът затихна. Обезлюдиха се населените места и приличат на декор, подходящ за снимането на военни филми. Има и такива места, където въпреки трудностите, хората се борят с неволите и дори да ходят някъде на работа в чужбина, те работят с мисълта за родните си места, където инвестират припечеленото.
Виждаш ли тази къща, 30 години пазих тухлите и сега синът ми със спечеленото от работа в чужбина направи къща. Това ми казва жена в село Побит камък, община Сърница. Къщата все още не е измазана, но нямаме време да я разгледаме, защото жената бърза към бял микробус, за да предаде малкото мляко, което носи в пластмасова кофа.
Господине, добре, че е това мляко, ама защо ни го изкупуват по 40 стотинки литъра, а литър безалкохолно струва повече от левче? Въпросът е на друга жена, а събралите се около микробуса очакват от мен отговор. Понеже не зная какво да им кажа, отговарям, че боядисана вода не пия, а предпочитам тяхното мляко. Прав си, казват те. Да, прав съм.
Районът около град Сърница е прекрасен като дадености - с млякото, месото от животните, боровинките, дивите ягоди, малини и гъби. Всичко е това еко, което много от другото, обявявано за такова, не е. Тези продукти дават голяма част от препитанието на местните хора. Те обаче не са доволни. Искат работа, нормални здравни грижи и най-важното за тях -бъдеще за децата си.
Ако има нещо, което нормален човек не може да приме, това е жена в силите си да казва, че животът ѝ е минал, но най-лошото е, че не вижда бъдеще за децата си. От устата на работливи, добри и честни хора без излишни претенции и семейства, в които все още отношенията се ръководят от консервативна нравственост, е показател за сериозен обществен разпад.
Подобно отношение и отказ от лична перспектива е пример за огромната пропаст между политическото говорене и реалността. Ако чуеш подобно мнение в някой голям град, където цари истинска бъркотия и човек за човека е вълк, това е разбираемо. Когато го казват хора, които не само са работливи, но и поради религиозната си принадлежност са реално вярващи, това е плашещо.
От друга страна, сигурно няма да е пресилено да се каже, че макар и кратка разходка на подобно място показва, че животът, особено на младите, върви в крак с времето. Млади момичета си правят селфи в джамията. Да, няма нищо странно. По-малките в момента изучават основите на религията, която изповядват родителите им, и се надпреварват кой да рецитира част от Корана пред нас.
Няколко момчета се бият със снежни топки на улицата и на въпрос имат ли си Фейсбук ме гледат с учудване - как въобще мога до им задам подобен въпрос? Интернет е едно от основните ни забавления, казват те. Аз знам това, но е добре да го знаят и тези, които стават жертва на евтина пропаганда.
Представата на много хора, че тук се живее все още в миналото, е дълбоко погрешна. Погрешната представа идва от това, че много от нас сме загубили представа за това какво означава здраво семейство и задружен начин на живот, стъпващ върху разбирането, че трудностите се преодоляват най-лесно с общи усилия.
Какво да кажа за благодарността, когато си помогнал, пък дори и с нещо малко. Взехме по пътя към селото един мъж. Място и без това имаше. Не ни остави на мира, докато не взехме едно бурканче сладко от диви ягоди. Някой ще си каже, че това са дребни и глупави неща.
Животът се гради от низ от малки жестове на добрина и благодарност. Върху тях се гради, общото добруване. Големите обещания знаем кой ги дава и какъв е резултатът.
