Рикардо Рибейро е от артистите, които, след като излязат на сцената, успяват да те шамаросат в мига, в който си отворят устата и запеят. И този шамар държи през цялото време – почти като любов от пръв поглед. И те кара да се усмихваш, и да се вълнуваш по различен начин – в уж поредния фадо концерт.
Талантливият португалец създава интересен микс с джаза. За съжаление, в зала „България“ чухме само едно парче от този интересен експеримент. Интерпретацията на Рибейро едва доловимо напомня маниера от напевите към филмова музика, изпълнявана от незабравимия Тодор Колев. Това обаче сякаш още повече доближава публиката към усещането за саудаде. В португалския тази дума описва чувството на носталгия по нещо или някого, което е било обект на нечия любов, но е вече безвъзвратно загубено....
В София Рикардо Рибейро пя със своето трио – Бернардо Ромао (португалска китара), Бернардо Салданя (фадо китара) и Даниел Пинто (бас китара). Концертът бе в рамките на 20-ия „Европейски музикален фестивал“.
Рикардо Рибейро – за оцеляването по време на пандемия, за културата и страха, за спомените и мечтите, за детството и невинността, за житейските уроци, за незабравимите гласове, за бъдещето и за най-красивите думи в португалския език.
Не мога първо да не Ви попитам как оцеляват португалците в тези дни?
- Опитваме се да оцелеем като всички други народи, и то по възможно най-добрия начин. Ние имаме предимството да сме по-малка държава, в която обаче трудностите са малко по-големи. Но ние сме народ, който е преживял доста неща. Минали сме през чумата, войните, диктатурата. Ще продължим да изтърпяваме различни неща и всичко това ще премине... Важното е най-вече да чувстваме и да вярваме, че човечеството ще оцелее.
Как върви животът Ви на артист сега?
- Моят живот се промени много. Спрях да работя през март, а през лятото успях да направя само два концерта. Сега е този в София и имам още един, когато се върна в Лисабон. И това е всичко.
Правителството не даде голяма подкрепа за артистите и за културата. Като цяло, бюджетът за култура не е голям. Затова в момента културата получава много малка подкрепа. Трудно е да се приеме, но трябва да има някакво равенство и ясната идея, че не може да се помогне на всички. Трябва да има баланс. Трябва да се помогне на всеки сервитьор, на чистачката, на учителите, на всички хора...
А как върви културният живот в Лисабон?
- За щастие, културата я има. Няма затворени зали, но има един проблем – хората се страхуват да ходят на концерти. Освен това, от 11:00 вечерта до 5:00 сутринта има забрана за провеждане на културни събития. Затова те трябва да започват по-рано. Но ако започват по-рано, хората все още са на работа, така че няма публика....
С какво не можете да се примирите?
- С много неща. Не приемам невежеството и безразличието. Не приемам невежеството да се използва като оръжие, а това е най-лошото, което се случва днес по света.
Според критиката албумът Ви „Уважаващ ум“ (2019) излиза от стила фадо и навлиза в джаза. Това как се прие във фадо средите – като опит за малка революция или синтез на жанровете?
- Винаги съм живял много независимо от другите. Всичко, което съм изградил, е следствие от това, което усещам със сърцето и ума си, от това, което съм чел и съм почувствал. Не живея, за да се състезавам, а за да съществувам.
Обичам всичко, което правя, и обичам хората около себе си. Правя това, което ме води и ръководи чрез любовта. На първо място е любовта към музиката. „Уважаващ ум“ дойде като вътрешна нужда и необходимост да направя нещо различно.
Участвате в много популярния и в България документален филм „Фадо“ на режисьора Карлос Саура. Как стана това?
- Не знам... Няма конкретна причина. Може би са ме оценили подобаващо. Явно, някой ме е избрал (Смее се – бел. а.). Нито съм политик, нито имам политически връзки. Аз съм независим. Някой просто ме е избрал...
Започвате да пеете на 9 години, а първият Ви концерт е на 12. Успявате ли да запазите детското у себе си? И въобще хубаво ли е човек да не пораства твърде бързо?
- Да, разбира се! (Отговаря, без да се замисля – бел. а). Смятам, че е точно така и е много важно, изключително важно! Детството ни дава една невинност, която позволява да виждаме нещата така, сякаш ги виждаме за първи път. Както една жена...
Към какво поглеждате с детските си очи напоследък?
- На книгата, която чета в момента. В португалския език думата детство е от женски род, музика също е от женски род. Затова женският елемент е много важен, както и балансът между мъжкото и женското. Ето това е невинността, за която Ви говоря, и способността да виждаш нещата като за първи път.
Често се случва, когато чета една книга, всеки път да я виждам по различен начин, както и всяко едно стихотворение или песен. Идеята е всеки път да виждаш нещо ново.
Детското, което сте запазил себе си, помага ли Ви в работата?
- Не. Точно обратното е. Но невинността носи своето очарование...
Казвате, че животът е урок, а трудностите, каквито и да са били, ни правят по-човечни и по-добри хора. Кой житейски урок бихте споделил с хората?
- (Усмихва се широко – бел. а.) Имам няколко такива урока, за щастие. Но ето един житейски урок от мен – използвайте песимизма като източник на енергия.
По време на пандемията в Португалия имаше забрана да се излиза навън в продължение на два месеца. За това време аз успях да напиша четири композиции и осем текста се песни, както и много мисли, и афоризми...
„Веднъж чут, неговият невероятен глас не може да бъде забравен“, пише за Вас пресата. Вие за чий глас можете да кажете тези думи? Имате ли любим глас?
- Да. Това е една египетска певица – Ум Кулсум (1898-1975, наричана е Звездата на Изтока, нарежда се сред най-известните арабски музиканти на 20-и век, бел. а.). Това е една невероятна певица! Тя и Амалия Родригеш са едни от великите гласове на 20-и век.
За Ум Кулсум не може да се разкаже с няколко думи, тя е е друг свят, гений. А Амалия е разликата между важното/истинското и обикновеното. Тя е класата!
Защо мъжките вокали във фадото са такава рядкост?
- (Смее се – бел. а.) Не са рядкост. Има много такива гласове и много от тях са много добри. Просто ние имахме Амалия Родригеш за пример и еталон, и тя караше света да си мисли, че фадото принадлежи на жените. Всъщност, в Португалия фадото се пее по-често от мъже, отколкото от жени.
Кога за последен път си казахте „Днес е така, а утре не знам“? (Албум на Рикардо Рибейро, издаден през 2016 г. – бел. а.)
- Всеки ден си го казвам това нещо (Смее се – бел. а.), и особено сега, по време на пандемията.
Страх ли Ви е за бъдещето или оптимизмът надделява?
- Имам много страхове. Страхът е много важен, за да не загубим въображението си. Само че страхът не ме кара да блокирам, затова постоянно си казвам, че през април-май догодина всичко ще бъде наред.
Коя е най-красивата дума в португалския език?
- (Смее се – бел. а.) Това са Portugal (Португалия – бел. а.) и saudade, разбира се, което е присъствието на отсъствието.
