Затворниците са метафори на загубата на свобода, която всички изпитваме. Искаме да разберем психологическите бариери, които затворите създават между хората. Думите са на д-р Филип Зимбардо. През 1971 г. той прави своя световноизвестен Станфордски опит. По документални материали от него и по книгата му „Ефектът Луцифер“ е създаден „Експериментът“ в Младежкия театър.

Преди точно половин век американският учен превръща подземията на университета в пандизчийски приют, а днес българската режисьорка Максима Боева вкарва осем актьори в собствения си творчески експеримент – в едно силно и въздействащо с текста, изпълнението и цялостното си звучене представление.

„Експериментът“ минава границите на очакваното – от автентичността на истинския зловещ експеримент, през измамно сладкото усещане за непознатото, до идеята за нещо, което трябва да се познава. Защото, както казва Максима Боева, това е „една много интересна шизофренна реалност, в която всичко хем е наужким, хем е много истинско“. Ситуацията на сцената е същата – и зрителят, и актьорите знаят, че е наужким, само дето започват да навлизат в нея, да вярват и да съпреживяват, казва още режисьорката.

В перфектния отбор зад решетките са някои от най-добрите имена от трупата на Младежкия – Александър Хаджиангелов, Ахмед Юмер, Георги Гоцин, Кирил Недков, Красимир Недев, Николай Владимиров, Николай Луканов и Юлиян Петров. В този изцяло „мъжки свят“ драмата и унижението на сцената изглеждат не по-малко стряскащи от предполагаемата тогавашна действителност. В „Експериментът“ война на характери изгражда цялата невъзможност и абсурдност, до която човекът би могъл да стигне. Увличайки се в собствената си мания за значимост, той обаче може и да спре. И това е единственият знак за наличието на надежда за нормалност, посята от зрънце човечност.

Снимка: Максима Боева

Максима Боева – за потъването в определени роли, за „мъжката“ енергия в спектакъла, за голотата, защо в определени ситуации хората минават „отвъд“ себе и кога човек има нужда са се „преживее“ наново и да изчисти собствения си душевен свят и защо театър се прави с доверие, а не с приятели.

След „Косвени щети“, създаден по истински разкази от Втората световна война, сега посягате отново към документални извори, но този път свързани със затворите...

- Бях запозната с историята. Знаех, че този експеримент е бил проведен и че след това става част от всички учебници по психология. Когато търсех текст за Младежкия театър, реших, че това би било интересно за артистите, които има в трупата. Реших, че те са много талантливи и подходящи за този текст.

Аз, разбира се, имам интерес към документа, към ситуацията като цяло. Не само за доброто и лошото, което се съдържа в човека, но най-вече – за потъването в определени роли, нови реалности и как се справяме с това.

Колко време отне глобяването на това нелеко представление?

- Малко повече от два месеца. Първо имахме среща с колегите, в която ги запознах с текста, по който ще работим. След това около месец продължиха пробите и още един месец – самото поставяне.

Някои от актьорите познавах, други – не, но с почти никой от тях не бях работила досега. Работила съм само с двама, и то в студентските си години.

Не мисля, че е задължително театърът да се прави с приятели. Той трябва да се прави с доверие, а при мен доверието към екипа е априори.

Ясно, е че няма „мъжки“ и „женски“ театър, но в този спектакъл има много мъжка енергия. Събрала сте цвета – „мъжкия“ цвят,  на Младежкия театър...

- Да. Изхитрих се да работя с най-работещите и репетиращи артисти, които, по тази причина, за жалост, са изключително натоварени.

Всеки текст, театрален или не, има своите изисквания към мен като режисьор. Тук се изискваше мъжката енергия. Има и женски персонажи в историята, но реших да ги махна, защото те са обслужващи. Затова тяхното присъствие е решено по друг начин.

По Шекспировски...

- Да. Има мъжка енергия в този спектакъл, но когато работя, енергията най-вече е актьорска.

Между другото, за първи път работя с изцяло мъжки екип. Освен актьорите, сценограф е Борис Далчев, а композитор – Милен Апостолов. Добре, че имаме две помощник-режисьорки и колегите от гардероба и реквизита – за да дадат малко баланс (Смее се – бел. а.).

Как се опазихте от изкушението на голотата в това представление?

- Заедно с колегата Далчев решихме, че жанрът не позволява. Аз използвам голотата само, където тя е необходима. Не я обичам самоцелно, особено на камерна сцена. Според мен голото тяло седи по-добре на голяма сцена, където има въздух и разстояние. Иначе започва да прилича на евтин номер.

В „Експериментът“ голотата се появява накрая и, надявам се, по начин, който е съответен на жанра. А той е много игрови, много лек, колкото и да ми се искаше да направя още по-суров спектакъл. А моята природа ми дава тази възможност (Смее се – бел. а.).

Харесвате ли Шекспир?

- Харесвам, разбира се. Но още не съм стигнала до етапа, в който да посегна към него.

Какво бихте попитала Филип Зимбардо?

- Въпреки че съм изчела цялата книга, бих го попитала как се отнася към всичко това сега. След години той става специализиран свидетел по дело за насилие в затвори, където са се случили много подобни неща.

Такова крайно насилие и такова потъване в ролята на насилник, такава смяна на реалностите се е повтаряла и се наблюдава в човешката история, в нашия контекст...

Интересно ми е сега, толкова години по-късно, как той се отнася към експеримента, какво още е наблюдавал, което е сходно... Защото аз самата наблюдавам сходни ситуации, но в много по-малък мащаб – на хора, които приемат една роля, и, поставени в ситуация, където нещата са им позволени, минават отвъд себе си.

Бих го питала и как се чувствал по време на експеримента, как го е преживял лично, защото това е нещо много тежко – за да го понесеш на гърба си и да бъдеш причината за толкова страдания...

Имала ли сте възможност да влезете в затвор – като посетител, и да усетите атмосферата там?

- Не, не съм била в затвор...

Бихте ли изиграли това представление пред затворници?

- Да... Мисля, че тук има място зрителят в определена ситуация да изпита катарзис, да се припознае за това какво е да си изолиран, какво е да си контролиран, какво е да се бориш за достойнството си...

Ако този спектакъл се играе в затвор, той ще се гледа не само от затворници, но и от надзиратели, които може би също биха могли да се разпознаят...

Прочетох документални материали на хора, които работят в затворите и са писали до Зимбардо. Те споделят, че много ги е грабнало, защото са видели тяхната история. Човек има нужда от изкуството, за да се преживее наново и да изчисти собствения си душевен свят.

„Еспериментът“ звучи просто и сякаш казва всичко. Но в същото време може да казва и всичко, и нищо. Вие самата как приемате тази дума – експеримент?

- В тази дума се съдържа идеята за проба, за нещо непознато. Идеята за нещо,  което трябва да се опознае. Идеята за нещо, което е наужким. Защото това,  което разглеждаме в спектакъла, е една много интересна шизофренна реалност, в която всичко хем е наужким, хем е много истинско.

Ситуацията в театъра също винаги е такава. И зрителят, и актьорите, знаят, че е наужким. Само дето започваш да влизаш в това, да му вярваш и да съпреживяваш. Мисля, че експериментът като концепция съдържа в себе си тези реалии и този смисъл.

Срещате ли около себе си хора, които имат психиката на затворника?

- Всеки съдържа в себе си и двете психики – и на затворника, и на надзирателя. Много често има ситуации извън нашия контрол и това, което в случая се разиграва, е затворническата система.

Животът те притиска и те поставя в една или друга ситуация, и ти трябва да се адаптираш в нея. Това, което наблюдаваме на сцената, са хора, на които килимчето е изтеглено изпод краката им и те губят баланс. И трябва отново да се адаптират. И това се случва навсякъде.

Да, познавам такива хора, които минават в тази затворническа психика. Това обаче, до голяма степен, е заради ситуацията. Защото човек в тази ситуация трябва да реагира. Дори със затворническата си психика, човек се бори за достойнството си, бори се да се задържи. Той никога не е напълно пречупен.