Колко е хубаво, че Васко Василев не се отказва от традицията да се среща с публиката сред края на всеки свой концерт. И все още позволява да го прегръщат и да се снимат с него, и да чува най-милите думи от хора, които до преди секунди не са искали да го пуснат да слезе от сцената. И това продължение на емоцията създава едно усещане за безкраен празник, което не всеки артист може да създаде.
И да, „проверката“ показва, че той е от кръв и плът, изтъкана от талант, сърце и огромна усмивка. И тази усмивка не слиза от лицето му, дори когато свири, притворил очи, за да разкаже света на Бизе, Пиацола или Сен-Санс през струните на собствената си душа и цигулка.
И сякаш, с всяка измината година, тази 300-годишна старица – цигулка „Калканиус“, става все по-подвластна на умението му да изкарва най-доброто от нея. А той е все по-лек, окрилен и летящ на сцената, без дори да прави прословутите подскоци в края на всяко парче.
Васко Василев е не просто любимец на публиката, той е продължението на нейните идеални разбирания за звезда, за артист и за човек едновременно. В хармонията между тези три части на едно цяло се крие любовта, което това голямо момче умее да предизвиква, да дава и да получава.
Концертите му стават все по-зрели и все по-истински, емоционални и лични. Видяха го зрителите в зала 1 на НДК, във вечерта на 26 ноември. От „Хабанера“, през „Болеро“ и „Десперадо“ до „Деспасито“ – всичко е сто процента Васко Василев – реализирал мечтите си чрез музиката.
Част от акцентите в 2-часовия спектакъл говорят сами за себе си. Три от парчетата бяха посветени на Пако де Лусия, друга тройка мелодии бе от филми с Антонио Бандерас. Съвършеният диалог между тромпет и цигулка бе друг от акцентите в концерта. Духовата част бе поверена на младия Виктор Вайехо, когото Васко обяви за един от най-талантливите музиканти, които познава.
До тях бяха още двама безспорни виртуози: на перкусиите – Хуан Хередия от „Чамбао“, и фламенко китаристът Дейвид Бъкингам. Фламенко нишката никога не е била случайна в концертите на Васко Василев, но този път е още по-специална, защото музикантът представя най-новия си албум Passion Flamenca. Така е кръстено и турнето, което минава през 15 български града.
Безспорната изненада сред този фламенко екстаз бе чудно „Криво садовско хоро“ от Петко Радев (1933-2017). Роденият в чирпанското село Свобода музикант свири като първи кларинетист в оркестрите на Симфоничния оркестър на БНР (1953) и Софийската филхармония (1961). През 1974 г. печели конкурс за първи кларинетист в оркестъра на миланската „Ла скала“, в продължение на 10 години. Участва в спектакли под палката на едни от най-великите диригенти на 20-и век – Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Карл Бьом, Ленард Бърнстейн, партнира на Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска и много други от световна величина.
