Вълнение, страх, страст, ужас, тъга, възторг, гордост, любов... Това са само част от състоянията, през които може да премине човек след срещата с двамата братя Сергей и Дмитро Радзецки.
Техният музикален проект Radz бе сред акцентите на джаз феста в Банско тази година – пътешествие през десетки стилове, направено с усет, класа и естетика. Не само за да „оправдае“ стабилния бекграунд на артистите, но и за да отнесе публиката в измерения отвъд – въпреки и заради реалността, от която идват...
На сцената всичко е музика, извън нея – също. Въпреки дупките от куршуми в детската стая. Въпреки постоянния страх. Въпреки безвремието. Но – заради вярата, мечтите и желанието – да работиш, да създаваш, да не позволяваш държавата ти да се се срине...
„Фюжън джаз прогресив рок или просто еклектика“ – така Дмитро определя стила на Radz. Те обичат музикалните завои. Разработват собствени инструменти – 8 и 10-струнни Midi Radz китари, на които свирят при своите концерти. Имат съмишленици – не само сред колегите си, но и в цяла Европа, където продължават да гастролират – в подкрепа на Украйна...
Братята Дмитро и Сергей Радзецки – за музиката и експериментите, за живота в Украйна днес, за надеждите и мечтите, за братската обич и детската им „връзка“ с България. И още – за музикалните съмишленици и дали намериха такива в Банско, за историята на името Радзецки и защо най-големите експериментатори никога не биха правили рап.
Вярно ли е, че сте започнали да се занимавате с музика заради едно българско списание?
Сергий: Да! Ние изнасяме концерти в Европа и по целия свят, но за първи път сме в България и в Банско. Много интересно ни беше да видим страната ви, защото за нея знаехме само едно нещо – че там излиза списание „ЛИК“. И баща ми, и дядо ми колекционираха това издание, а ние много обичахме да го разлистваме, за да видим какво ново се случва по света в сферата на културата. Затова се разбрахме с организаторите да останем по-дълго в България – за да можем да слушаме концертите, да общуваме с други музиканти и да си починем.
Дмитро: Нашият баща е от Днепропетровск, който днес се казва просто Днипро. Баща ми поръчваше списанието по пощата още през 80-те години. За нас бяха много интересни снимките и интервютата със западни музиканти. От там получавахме информация за Франк Запа, Pink Floyd... За нас това беше връзката с Европа.
А как се оправихте с езика?
Дмитро: Не беше трудно, защото има много близки думи, освен това е на кирилица.
Каква е вашата рецепта за поддържане на братската обич?
Сергий: Всичко е въпрос на опит, ние сме заедно толкова много години... Разбира се, когато кипи творчески процес, винаги спорим, но винаги е за добро и в името на творчеството.
Дмитро: Започнахме да свирим заедно, когато аз бях на шест, а Серьожа – на 12. Учител беше нашият баща, той ни научи да свирим на китара. В момента, в който се научихме да свирим, веднага започнахме да се съчиняваме наши собствени композиции.
Имате ли други братя или сестри? В какво семейство отраснахте?
Сергий: Баща ни Юрий Радзецки преподава класическа китара в консерваторията, в Днипро. Майка ни е инженер е по образование. Нямаме други братя и сестри, но ако имахме, и те щяха да свирят с нас, със сигурност.
Освен списание „ЛИК“, какво друго ви насочи към музиката?
Дмитро: Баща ни, освен преподавател по класическа китара, много свиреше и на електрическа китара. Беше и голям колекционер на музика. Още в детството слушахме всичко, което той колекционираше – от класика до джаз, рок и авангард. Той винаги е поощрявал и продължава да поощрява всичко, което правим. Подкрепя всички наши интереси.
Сергий: Често се случва да гастролираме тримата заедно. Още повече, ние изпълняваме негови композиции. И се получава много добре.
Мотото в музиката ви винаги ли е било „А защо не?“...
Сергий: Преди няколко години имахме период, в който правехме максимално много, и то все екстремни експерименти. На всеки концерт имахме призив да направим нещо различно. Падали сме на сцената, спортували сме... Малко на принципа на Франк Запа (Смее се – бел. а.).
Или, например, започваме в кварталния магазин, камера снима всичко това на живо и то се вижда в залата от публиката. Оттам, свирейки, излизаме до сцената. След толкова много идеи и експерименти, всеки път си казвахме „А защо не?“. И това се превърна в наш водещ принцип.
Какво може да ви спре? Поставяте ли си граници в експеримента?
Дмитро: Границите могат да бъдат само естетически. Надявам се, че вече сме изградили усета за това дали нещо е уместно и дали би засилило ефекта на музиката, която правим. Отвъд това, нямаме особено граници.
Сергий: Винаги подхождаме индивидуално спрямо случая или ситуацията. Когато сме на концерт, анализираме публиката и изграждаме специален подход към нея.
Какъв беше подходът ви в Банско?
Сергий: Изгледахме доста видео материал от предишни издания на фестивала. Говорихме си и с Стивън Хакет, който вече е гостувал тук (Стив Хакет, китарист на Genesis, 1970-1977, беше в България през 2010 г. – бел. а.). Изградихме спектакълът така, че да бъде ту весел, ту по-умерен. Направихме една своеобразна емоционална крива, но мисля че публиката остана доволна...
Аз бях един от тези доволни зрители. У нас понякога хвалим артистите, казвайки им, че са толкова добри, сякаш не са българи. Чували ли сте подобни коментари и за вашата музика в родината, как гледате на това?
Сергий: Да. При нас е същото. Даже много често, когато човек успее да направи концерт извън Украйна, му се отварят вратите в самата Украйна. Защото, след като е успял навън, значи е добър.
Дмитро: По всяка вероятност, това е наша обща характерна черта – за Източна Европа. При нас се казва, че никой не е пророк в собствената си страна. И наистина е точно така – не ти обръщат внимание, докато някой навън не каже нещо добро за теб. После изведнъж започват да те слушат и всичко, което свириш, започва да се харесва. Ние също се поддаваме на това, но се опитваме да бъдем много критични. За нас, ако нещо е добро, то е добро, независимо кой какво е казал за него.
Защо започнахте да разработвате музикални инструменти? Баща ви има ли пръст в това?
Дмитро: В момента използваме само Radz китари, кръстени са на част от нашата фамилия. Първият инструмент направих още, докато бях в колежа, тогава бях на 17-18 години. Въпреки че учех класическа китара, много обичах да свиря на електрическа и да експериментирам.
Понеже свиренето само на електрическа китара не ме развиваше особено като музикант, реших да създам хибрид – класическа китара, класическа техника и съвременни електронни технологии. Разширих и диапазона на инструмента – много повече в ниския регистър, и затова струните станаха десет.
Други музиканти използват ли вашите китари?
Дмитро: За съжаление, не. Други музиканти също създават подобни хибридни модели, но мисля че нашите са уникални като строй и електроника. Мога само да се радвам, ако някой се е впечатли от нашите инструменти и поиска да свири на тях. Но ще бъде много хубаво, ако той може да прибави и нещо свое.
Как избирате музикалните си съмишленици?
Сергий: Ние работим с много и най-различни хора – от камерни формации, например – трио, квартет, до голям оркестър, в който свирят 80 човека. Когато имаш толкова много приятели-съмишленици, тръгнеш ли на турне, просто си избираш някой от тях (Смее се – бел. а.).
Срещнахте ли такива в България?
Сергий: Ходихме на всички джем сешъни в Банско и там създадохме много добри контакти. Всичко това може да прерасне в музикално сътрудничество един ден.
Знаете ли, че фамилията ви съвпада с един от най-известните параходи в българската история?
Дмитро: Доколкото знаем, тази фамилия идва от Полша и източната част на Германия – още от 18-и век. По-късно, нашият род се установява в централната част на Украйна. Името на фамилията идва от rada, което на полски означава събрание/съвет.
Фамилията Ви е оцеляла векове. А как оцелявате вие, днес? Къде живеете?
Сергий: Аз живея в един град близо до Киев и близо до Буча. Това е точно там, където идващите от Беларус руски войски настъпват към Киев. Ситуацията беше много тежка. Но нашето семейство имаше късмет, защото имахме възможност да се изнесем в Германия.
Вече се върнахме и сега живеем в Лвов. Защото домът ми е малко пострадал и трябва да се възстанови.
Дмитро: Аз, с жена ми и децата, живея в Киев. През цялото време бяхме там. Мислехме да се евакуираме, но, за щастие, в нашия район беше по-спокойно. Още през април започнах да се връщам към работата си. Аз преподавам частни уроци по китара. След това започнах да правя онлайн концерти. През май успяхме да направим и първото си турне в подкрепа на Украйна.
А как е животът сега, няколко месеца след началото на войната?
Дмитрий: Може да се каже, че е доста по-спокойно, но е все така тревожно, особено в Киев, както е и за цяла Украйна. Непрестанно следим новините. Имаме своите страхове...
А имате ли надежда?
Дмитро: Безусловно! От първия ден имаме оптимизъм и надежда. Те са смесват със страх и отчаяние. Но вярваме че ще победим, защото истината е на наша страна.
Сергий: Първия месец бяхме в огромен шок. Тогава трябваше да оцелеем. Живеехме в мазетата и единственото ни желание беше да се опазим, ние и нашите деца. Но някак си се събрахме след този първи месец, след големия шок, и страната започна да функционира отново – за да не се срине икономиката. Учителите се върнаха в училищата.
Но във всеки един момент живееш с очакването, че ще започнат да ни бомбардират...
Как се промени отношението към вас и към групата след началото на войната?
Сергий: Концерти в момента в Украйна не се правят, освен, когато събираме средства с цел благотворителност. Интересното е, че в чужбина, когато чуят че сме от Украйна, се обръщат към нас с по-голямо внимание, отколкото преди.
Дмитро: С тези концерти, които правим в чужбина, искаме да разпространяваме съвременната украинска музика.
От друга страна, ние имаме специално разрешение от нашето министерство на културата да правим тези турнета, тъй като има и благотворителни цели, и разказваме за положението в страната. Така, просто да излезеш от Украйна за да правиш концерт навън, е невъзможно.
Мечтаете ли?
Сергий: Разбира се. Моята най-голяма мечта е войната да приключи с победа на Украйна. Искам да се съберат семействата ни и да можем да си правим планове. Защото в момента никой от нас не може да прави планове за нищо.
Дмитрий: Серьожа каза това, което и аз щях да кажа...
(Тук двамата показват домовете си, които са надупчени от куршуми. Разговорът неусетно минава към темата за децата. Сергий разказва, че е баща на първото момиче в рода през последните сто години – бел. а.)
Има ли път, по който никога не бихте тръгнали?
Сергий: Никога няма да правим рап. Никога няма да тръгнем в тази посока (Смее се – бел. а.).
Вашето мото не беше ли „А защо не?“...
Сергий: (Смее се – бел. а.) Може би, точно в този момент си мислим така, но това може да се промени. За мен този тип музика, която се прави в момента в Украйна, е некачествена и второстепенна. Много хора имат желание да я правят, но нямат умения.
Дмитро: Те просто имитират. Ние искаме да правим синтез в музиката. Така или иначе, музиката е достигнала етап в своето развитие, когато нов стил е много трудно да се появи.
Може би, някой ден ще се обърнем към рапа, за да създадем нещо много своеобразно и самобитно. Защото ние използваме всички културни посоки като средство да създадем нещо ново.
Преди време създадохме рок опера, наречена „Тарас Булба“. Тогава ни хрумна идеята, че всички лоши герои ще рапират. В крайна сметка, ги оставихме и тях да пеят (Смее се – бел. а.).
