Четири талантливи актриси – Албена Павлова, Елена Атанасова, Мирослава Върбанова и Стела Ганчева, си разказват взаимно играта – на сцената на Сатирата – в спектакъл с двойно действие. Едновременно театър и психотерапия, „Шоколад“ от Филип Блазбанд е и пътуване – в шарените години на симпатичните хипи откачалки, на зависимостите и на сладостта да живееш и да гориш едновременно.

Шоколадът е само захаросаната основа, на която се гради един кръг по интереси, в който проблемите са не просто солени, но дори нагарчат. „Шоколадът е като сладка лодка, с която прекосяваш минало, настояще и бъдеще, и на която може да мечтаеш за един по-топъл, щадящ и смислен свят“, разказва режисьорът Антон Угринов.

Това е история за жаждата, която се утолява с ромона на дъжда, охлажда се от вятъра, който сами създаваме, докато се разминаваме, и се отмива от сълзите, които никога не проронваме – тоест, само в нашето въображение.

Снимка: Елена Спасова, Сатиричен театър

Представлението работи на ниво фикция, но и директно върху публиката. И дава най-трудният и неочакван, но полезен ефект от играта на един артист. Угринов е режисьорът, но Албена Павлова е гуруто според сюжета и невидимият водач на сцената в поредното превъплъщение, което изумява с майсторлъка ѝ да бъде винаги различна.

От екстравагантната, деликатна и премерено еротична героиня в „Стари времена“ (реж. Николай Младенов) до способността да се превърнеш в образ от комиксите – в „Женитба“ (реж. Лилия Абаджиева). Това е частичка от палитрата, с която Павлова умее да рисува върху себе си, а тези (авто)портрети да са повече от въздействащи.

Психотерапевтката от „Шоколад“ е нейният нов персонаж – намигващ и изригващ, чист и многоцветен, емоционален и стгегнат. Вкусът е като на „шоколад за кърмачета“, както казва една пациентките в пиесата – като шоколад, който можеш да сънуваш, без да осъзнаваш, че сънят е бил заради играта на Албена Павлова...

Преводът на „Шоколад“ е на Светлана Панчева. Сценографията е на Ирена Дойчева, а музиката – на Мартин Каров. 

Снимка: Елена Спасова, Сатиричен театър

Албена Павлова – за шоколада и видимата част от айсберга, за зависимостта и контрола, за психотерапията и човешката страна на науката, за щастието и комплексите, за хипи културата и любовта, за „Столичани в повече“, имуностимулаторите и театърът, който никога не може да бъде в повече...

Може ли актьор да направи добра роля в този спектакъл, ако не обича шоколад?

- (Смее се – бел. а.) Може да се получи, колкото и куриозно да звучи. Аз, до някаква степен, съм пример за това, защото не съм страстен любител на шоколада. Естествено, ям шоколад, но не съм от хората, които като отварят шоколада и не спират, докато не го изядат. Обичам го, но не толкова страстно и консуматорски, а като ценител. Освен това, хапвам по малко, и то не всякакъв шоколад.

Другото потвърждение, че може да не си любител на шоколада, но да постигнеш дълбочина в образа, е свързан с това, че пиесата само се казва „Шоколад“. Това е най-употребяваната дума след `отключващо събитие`. Всъщност, в пиесата не става дума за шоколад. Той е само на повърхността и е само видимата част от оня айсберг, който потиска много дълбоко в нас спонтанността, нежността, любовта, приемането на другите...

По същата логика, представлението можеше да се казва и „Алкохол“. И двата елемента – и алкохол, и шоколад, вършат една и съща работа – да ни заблудят, че щастието е в станиоловата опаковка или в бутилката.

Всяка зависимост е сладка, но има ли такава, която може да бъде и полезна в чисто социален аспект?

- Мисля си, че всяка зависимост е проява на някаква крайна привързаност. Подчертавам крайна, защото това дава един не много положителен нюанс. Всяко нещо, което те прави роб и те контролира, вместо ти да го контролираш, не е окей за теб, за твоя вътрешен баланс, за усещането ти за значимост, за връзката ти с хората дори.

Снимка: Елена Спасова, Сатиричен театър

Понякога зависимостта се поставя дори преди любовта. Нали казват „Пожелай си нещо и го пусни!“. Не се привързвай, остави на природните, вселенските или каквито искаш там закони да работят за неговото случване, без ти да си безкрайно и маниакално привързан към резултата. В случая, резултатът е постигането на щастие – ядем шоколад, за да сме щастливи.

Вие обичате животните, може ли да се каже, че това e Вашата лична зависимост?

- Да, така беше в един период от живота ми. И наистина бях зависима от тази своя привързаност... Тогава през дома ми минаваха бездомни кученца, намирах изхвърлени котенца... И до ден днешен ми е страшно трудно да приема хладнокръвно бедата на някое четирикрако същество...

Но разбрах, че не мога да свърша всичката работа по тяхното спасяване и че ще направя каквото мога, но няма смисъл да се опитвам да направя всичко. Защото това не е по силите на никого. А и така остава пространство другите да се проявят също.

Вие самата как гледате на психотерапията – през призмата на спектакъла?

- През призмата на този спектакъл осъзнавам, че има много тънък баланс между терапевта и пациента, и че двете страни трябва да имат пълната готовност и смелостта да се срещнат. Ако едната страна не е готова, среща няма да има, тъй като се навлиза в една много деликатна и ранима материя.

Нашето представление доказва това, но и още нещо – не трябва да се забравя, че психотерапевтът също е човек. И той, може би, страда от демони, много по-страшни от нашите. Но това, от друга страна, вероятно дава спокойствието, че няма да бъдеш осъждан, а ще бъдеш разбран...

Колко голямо може да е най-голямото щастие на света?

- Най-голямото щастие на света може да бъде неизмерно. Но това, което е характерно за щастието, е че то е мимолетно. То е един миг – на някакво вълнуващо усещане, на някаква топла вълна, на някакъв вътрешен духовен подем, на вдъхновение... По принцип, това трае кратко... И може би така е по-добре, защото по улиците щяхме да имаме едни екзалтирани, екстатични хора, които, може би, щяха да бъдат опасни един за друг (Смее се – бел. а.). Бог е помислил и е направил щастието на човека кратко, за да не се побъркваме от щастие.

Това означава ли, че трябва да подценяваме малките моменти на щастие или трябва да им се наслаждаваме с цялата си отдаденост?

- Вие го казахте – да им се наслаждаваме във всеки един миг, когато имаме повод да се почувстваме щастливи. Понякога човек се чувства щастлив без конкретен повод, просто се е събудил, денят е прекрасен... Много е банално, но аз това го преживявам много често сутрин, когато излизам с кучето си на разходка.

Самият факт, че си жив, е толкова вълшебен повод за щастие. Затова трябва да грабваме тези моменти, да ги носим като абсолютна скъпоценност, да им се наслаждаваме до последната секундичка. Тези мигове са ни пратени, за да ни накарат да се почувстваме добри, обичани, разбрани, красиви, талантливи. Защото човек се чувства точно така, когато е щастлив. Имаме нужда от този прилив на добро самочувствие, на самоуважение, на любов към себе си и, разбира се, към другите. Тези неща са безценни...

Хипи културата, към която има намигване в спектакъла, може би най-тясно се свързва с разбирането за щастие във всичките му форми. Допада ли Ви този вид култура?

- Да. Много ми харесва този стремеж към свобода, към безусловна любов един към друг. Най-любимата ми музика датира от тези години. Дори имам чувството, че съм някакво неосъществено хипи, много дълбоко неосъществено хипи (Смее се – бел. а.). Нося някакъв такъв заряд в себе си. Много рядко ми се е случвало да го проявявам, още по-малко – като житейска философия. Но всичко това много ме вдъхновява – чувството, че всичко е възможно....

Липсва ли Ви „Столичани в повече“?

- Да, много ми липсва. Липсва ми възможността да се срещна с хората от екипа, с текстовете, които имахме, с образите, които създавахме. Ние сякаш живеехме в паралелен живот. Беше много красиво.

Когато снимаш толкова интензивно, ти живееш много повече по време на снимките, отколкото вкъщи. И си създаваш една реалност – различна, магична... Общуваш с хора, за които си даваш сметка, че те обогатяват с всеки миг, с партньорството си, със случаен разказ... Много силна семействена връзка се получи между всички нас. Затова няма как да не ми липсва.

До Коледа театрите остават единствените отворени храмове на културата. Това може ли да накара Актьора да се почувства още по-специален?

- Искам хората да се чувстват спокойни в това неспокойно време и да знаят, че в театъра наистина се полагат огромни грижи за тяхната безопасност. Мерките, които са наложени, се спазват безусловно.

Театърът е място, на което и душата е обезопасена. Много лекари казват, че тревожността, паниката и очакването на неизбежното изхабяват нервната и имунната система.

Театърът е място, в което човек може да укрепи имунната си система чрез повдигане на духа, чрез преживяване в едни красиви светове. Нещо, което липсва в живота, и затова е стимул въобще изкуството да съществува. Затова не трябва да се отказваме да приемаме тези имуностимулатори.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!