Затваряш очи и си представяш, че си Стефан Вълдобрев, пееш си „Времето лети“, а около теб 1000 деца, родители и техни родители са изпаднали в постваканционен транс, и вече са на морето, и на плажа, и слушат шума на вълните. Е, това не е нито сън, нито мечта, а се случва на всеки негов концерт.
Въпреки че по-скоро прилича на долина, софийският стадион „Юнак“ бе като истински остров или дори малко оазисче, в което уморените от пандемията българи бягат и се спасяват – за да подишат хубава музика в продължение на два часа.
„Обичайните заподозрени“ направиха поредния си необичаен концерт. Песните са същите, но емоцията е неповторима, а Стефан сякаш все повече заприличва на онзи вълк, влуден от широката луна, за която пее в една от песните си. Въпреки че в последно време точно това парче (“Вълк“) липсва от сетлистите му.
Див като плаж и зареждащ като море, и сякаш готов да пее до сетните си сили. Затова публиката го обича, а той всеки път, с малко повече патос, се опитва да я увери, повтаряйки, че сънят е и негов...
Всеки един от бандата на Стефан заслужава аплауз, и то силен – и Иван Лечев – виртуозът, чието присъствие е привилегия за екипа на който и да е добър вокалист, Еко – басистът на България, Мирослав Иванов – китара, и Стунджи – една стихия на сцената и едно соло – не просто ритъм и звук, а раздиращ сетивата сет, който изправи на крака и малцината седящи зрители.
И капакът на това сюрреалистично изтрещяване е една коледна песен – защото я има и е хубава, и е весела, и защото не се знае дали когато ѝ дойде времето, ще можем да си я пеем, както отбеляза и самият Вълдобрев. И то не е защото „времето лети“, и не защото „този рай води в ада“, а защото има необясними неща, които просто трябва да си останат такива – като музиката и нейната пречистваща сила.
