Когато динамиката не е безсмислена, а пушекът не нагарча. Когато между актьорите има химия, а класиката е в унисон с най-доброто от световния театър. Спектакълът е „Дон Кихот“, най-новото заглавие от афиша на ДКТ „Константин Величков“.

Ако няма предварителна информация, зрителят би решил, че това е представление, създадено от млад талант, а не от „утвърден“ режисьор с дългогодишна практика. Познатият почерк се издава само със силния маргаритомладеновски финал, в който се включва целият актьорски хор.

Маргарита Младенова чете Сервантес като Достоевски – в една интерпретация, в която нещата от живота „имат начало, но никога няма да имат край“, като делата на самия Дон Кихот.

Иван Бърнев прави поредната си силна, впечатляваща, експресивна и богато нюансирана роля – в образа на лудия идалго. И в този смисъл, неговото превъплъщение не е новина. Санчо Панса обаче е по-жив отвсякога, и то по някакъв много красив начин. Слаб, може би измъчен и много замечтан, той е в ръцете на 25-годишния Александър Тонев.

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

Всяко негово появяване на сцена е новина и откритие, независимо дали е Левачко в „Нова библия“ (реж. Иван Добчев) или Брик в „Роня, дъщерята на разбойника“ (реж. Катя Петрова). През 2019-а,, в „Най-бързият часовник на Вселената“, Тонев бе още по-впечатляващ в камерното пространство на „Театър 199“. В „Синът“ (2020) той без проблем „уплътнява“ най-голямата ни сцена и е равностоен партньор на колегите си актьори.

Завидна е способността му да играе естествено и без напрежението, което излъчват далеч по-опитни артисти. Забележително е да останеш стабилен в представление, поднесено с висота във всяко едно отношение. То е като да извадиш Дон Кихот от боклука, да му нахлузиш наколенки, да го превърнеш в модна икона и така да докажеш неговата непреходност.

„Не ние събуждаме за живот големите текстове – те нас събуждат за друг живот“, казва Маргарита Младенова за спектакъла си. И това сякаш е най-точно предава ефекта от нейния труд и живота, който дава на самия живот – чрез езика на театъра.

Александър Тоневза първата среща с Дон Кихот, за страховете и публиката, за чудото в живота му, за Иван Бърнев и химията на сцената, и за това как се играе с извадено рамо.

Кога беше първата Ви среща с „Дон Кихот“?

- Колкото и да е странно, докато бях в училище, така и не прочетох този роман. Прочетох го заради спектакъла. Затова моят първи сериозен досег с Дон Кихот е сега.

Истината е, че прочетох книгата преди няколко месеца, но сега имам желание да я прочета отново. Тя има много мощен и същевременно много прост език. Много мощно въображение се разкрива в нея и разбираш колко много истини съдържа в себе си...

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

Имам чувството, че моето въображение – като човек от 21-и век, е много бедно и трябва доста да го тренирам – за да вляза по-същински в тази книга. Човек може да се връща към „Дон Кихот“ винаги и всеки път да открива нови и нови неща.

Докато четяхте „Дон Кихот“, представихте ли си как ще изглежда на сцената или все още нямахте никаква представа?

- Всъщност, аз вече бях прочел адаптацията на проф. Маргарита Младенова. Мисля, че нейният прочит е много дълбок. Да не говорим за това, че е много сложно един толкова обемен текст да се преведе на езика на театъра. Тя, разбира се, е извела темата, която нея я интересува, направила е своя фабула, което е много сложна режисьорска задача. Затова бях много впечатлен, след като прочетох книгата и после се върнах към нашия сценарий.

Нещо шокира ли Ви в прочита на Маргарита Младенова?

- Не ме шокира, а ми хареса, възпали ме и ме вдъхнови. Самата Маргарита Младенова е дръзка като личност и това много вдъхновява нас, актьорите. Забележително е това решение Дон Кихот да бъде изровен от боклука, едва ли не. Защото, ако беше наш съвременник, той щеше да живее на боклука и всеки път трябва да го изваждаме и да го възкресяваме....

С какво Ви е симпатичен Санчо Панса?

- Първоначално го намирах много далеч от мен. Много трудно ми беше да го разбера. Но той е много свързан със земята, той е рационален човек. Харесва ми, че е първичен и че притежава първична, селска сила – едновременно добродушен и природно интелигентен. Санчо Панса е жив по някакъв много красив начин...

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

Много ми беше любопитно и това, че той е човекът, който тръгва след Дон Кихот. Всички останали не вярват на лудия, само Санчо Панса продължава да му вярва.

Това означава ли, че не бяхте изненадан, когато Ви предложиха точно тази роля?

- Бях много изненадан. Пък и образът на Санчо Панса е описан в книгата. Те са на почти една и съща възраст с Дон Кихот. Санчо е дебел селянин, а аз дори физически съм далеч от този образ. Мисля, че и природата ни е малко по-различна.

Беше и продължава да ми е много интересно да стигна до този човек... Беше голяма провокация да ми се даде тази роля.

Химията между Вас и Иван Бърнев на сцената изглежда 100-процентова. Бързо ли се получи този ефект?

- Иван Бърнев е мой много любим актьор. Винаги съм се възхищавал на нещата, които прави на сцената и в киното. Дори не съм си помислял, че толкова скоро ще ми се случи да играя с него. Вдъхновява ме самият факт, че мога да си партнирам с него. Той е много голям професионалист, много човечен и земен, много деликатно помага, не се бърка. Неговото отношение се усеща в начина му на работа, в тишината, във въздуха... Виждаш, че той играе и за теб, а това е много приятно, особено за един млад артист.

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

Когато един такъв човек седи до теб, знаеш, че е стопроцентова подкрепа. Тогава се опитваш да се събудиш, да отвориш сетивата, да се учиш от неговия професионализъм. Той има много голяма хигиена към работата, много чисто отношение и това се вижда. Той зарежда околните, дори и когато не говори...

На това ли се дължи и усещането, че играете без напрежение на сцената?

- Радвам се, че така изглежда. Много трябва да се работи за тази лекота. Всеки човек обаче изпитва напрежение, когато е на сцената. Трябва да съумееш да трансформираш напрежението в някакво творческо движение, което започва да работи за действието на сцената. Така, тази енергия става ползотворна.

На премиерата на „Роня“ в театър „София“ (2016) чак след спектакъла разбрах, че сте играл с извадено рамо? Как се издържа в такива моменти?

- Това беше моята премиера на сцена. В такива случаи нямаш избор. Не можеш да прекъснеш представлението. Разбира се, това се отразява на играта – заради чисто физическата болка, но адреналинът е достатъчно голям...

Казвате, че сте отдаден на изкуството от малък? Семейството има ли заслуга за това?

- Да. Дядо ми ме беше записал на рисуване и много държеше да се занимавам с това. Водеше ме и на пиано. Още от дете ме подтикна в тази посока и може би на него дължа интереса си към изкуството.

Снимка: Рисунки: Александър Тонев

Знам че, майка ми и баща ми като малки са искали да станат актьори. Искали се дори да кандидатстват в НАТФИЗ, но така се е случило, че не са го направили. Може би, тяхното желание се е предало на мен...

Страх ли Ви е от сцената?

- Разбира се, даже много ме е страх – не само от сцената, но и от репетицията. Но това е страх, който съзнателно трябва да се бори. Защото едно от съществените неща да се получи образът на сцената, е човек да излезе от зоната си на комфорт. Защото всички ние изграждаме една представа за себе си, а доколко отговаря на истината – това е друг въпрос.

Човек трябва да разруши тази представа и да се впусне в нещо, от което се е страхува или не е допускал, че може да бъде. Това е разкриване и оголване едновременно. Страшно е само по себе си, но когато го усетиш и му се отдадеш, става най-красивото и ти се чувстваш обогатен – защото си разкрил за другите нещо ново от себе си.

А от публиката страх ли Ви е?

- Мисля, че не. От друга страна, когато се появиш пред публика, адреналинът се покачва, което означава, че има някакъв страх. Това важи особено за театъра като колективно изкуство, което включва и публиката.

Много е важно да осъзнаваш, че играеш пред хора, и да си наясно с това какво искаш да им предадеш, интерпретирайки история. Ти говориш на публиката. А това, че има очи, които те гледат, е много зареждащо. Ако нямаше публика, нямаше да бъде театър, щеше да е репетиция.

Кое качество Ви помага най-много в професията?

- Има много качества, които ми пречат (Смее се – бел. а.). Може би ми пречи този страх, за който си говорихме. Когато се сблъскаш с някоя роля, ти се опитваш да я прочетеш през себе си. Правиш асоциации с неща, които са ти се случили в живота или си прочел, или си гледал, или си чул и мислиш че е подобно на тази ситуация.

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

Така е само в началото. После има един момент, в който твоят личен опит не е достатъчен за нещата, които се развиват в пиесата. Тогава нещата, които знаеш за себе си и за света, се оказват пречка. Тогава трябва да дадеш шанс на въображението, на четенето... С други думи, оказва се, че нещата, които знаеш, са и помагало, и пречка.

Така ли е и в живота?

- В живота не е съвсем така. Там май не знам как е (Смее се – бел. а.).

Има ли реплики от сцената, които остават завинаги в главата Ви?

- Аз помня всичко, което съм изиграл. Много „вкусни“ реплики обаче едва ли има. Например, от „Дон Кихот“ много харесвам репликата, с която започва спектакъла: „Най-голямата лудост е човек да се остави да умре, ей тъй, от нищо, само от тъга“.

Какво Ви зарежда извън театъра?

- Аз имам детенце на една годинка – Рада се казва. Тя ме зарежда. Покрой нея много бързо се забравят лошите неща, защото си фокусиран в това чудо – детето...

Снимка: Рисунки: Александър Тонев

Обичам да свиря на китара и да рисувам. Завърших художествената гимназия в София и това ми остана като занимание. С рисуването също си почивам.

Какви са мечтите Ви за Рада?

- Аз много рано станах родител, сега съм на 25. Надявам се да не губя връзка с нея. Родителството се оказа съвсем различно от това да си фантазираш някакви неща... Най-ценното е да имаш силна връзка с детето си, да го превеждаш през нещата, които знаеш. Аз тепърва се уча...

Снимка: ДКТ Константин Величков, Пазарджик

На 14 декември 2020 г. „Дон Кихот“ ще има специално представление в театър „Константин Величков“ (Пазарджик). Трупата кани всички здравни работници, които са на първа линия в денонощната битка с коронавирус. За тази цел екипът създава инициативата „Солидарност със здравните работници“, с която иска да благодари за ангажираността и всеотдайността на лекари, медицински сестри, санитари, доброволци и всички специалисти от спешната помощ.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!