Мариан Бачев е истински свободен артист – но не от онези, които се наричат свободни, без да правят нищо. Той е свободен дух в свободна душа, способна да запази едновременно рационалното и романтичното, без да губи себе си. И като че ли отдавна е открил формулата на успеха и щастието – когато има предизвикателство, не бива да се излиза от зоната на комфорт, а просто да се разширява.

Само в биографията му от главни роли в мюзикъли фигурират над десет заглавия – от Козмо в „Да пееш под дъжда“, Били Флин в „Чикаго“, Клод Хупър Буковски в „Коса“ до Велко в „Орекстър без име“. Най-новият му „пеещ“ образ е Чаплин в едноименния мюзикъл на Крис Къртис, който Варненската опера поставя за първи път у нас.

По време на софийската премиера публиката стана част от живота на великия Чаплин, разказан в рамките на два часа. „Това е спектакъл за обичта“, казва режисьорът Борис Панкин. И тази обич успя да стигне до много от хората в зала 1 на НДК. И сълзите дори само на един човек говорят много повече от всички думи, които могат да се кажат за мюзикъла „Чаплин“.

Снимка: Петър Ризов

Мариан Бачев – за срещата с Чаплин и подготовката за образа, за енергията на публиката, за сговорчивостта и работата с колегите, за усмивката и тъмните очила, и за децата.

Г-н Бачев, как успяхте да съберете живота на Чаплин в два часа?

- Това се наложи заради противоепидемичните мерки. Целта бе да няма антракт и струпване на много хора на едно място. Отрязани са много от сцените, в които да мога да си почивам и да бъда зад кулисите – за да се гримирам за следващия етап от възрастта на Чаплин. Но пък сега всичко се случва на сцената пред зрителите. 

Кога беше първата Ви среща с Чаплин? Може би, като малък...

- Да, и това стана чрез телевизията. Просто защото само там можеше да се види Чаплин. Спомням си, че всяка сряда пускаха негови филми. Въпреки че бяха късно и аз трябваше да си лягам, това беше единственият ден, в който майка ми и баща ми ми разрешаваха да гледам до по-късно. Понякога даваха от тези късите филмчета, друг път – пълнометражни.

Разбира се, че бях влюбен в него, защото той е супер магнетичен и изключително завладяващ. И, разбира се, че по-късните му филми като „Великият диктатор“ и „Мосю Верду“ не ги проумявах толкова много, но „Модерни времена“, „Треска за злато“, „Хлапето“, „Светлините на рампата“ и „Светлините на града“ ми бяха най на сърце.

Тогава мечтаехте ли да бъдете Чаплин?

- Не, дори не съм го имитирал. Просто съм се забавлявал.

Интересното е, че когато Борис Панкин ми предложи да участвам в мюзикъла, може би нямаше да се съглася, ако бях мислил повече. Защото това е мюзикъл за действително съществуваща личност. Не е като Козмо в „Да пееш под дъжда“ или Били Флин в „Чикаго“, или Клод Хупър Буковски в „Коса“ или в другите мюзикъли, в които съм играл. В същото време си казах: „Добре, айде, като си толкова голям артист, да те видим!“.

Имаше ли по-специална подготовка в изграждането на образа?

- Тук не върви да използвам  „любимото“ ми клише – че излизам от зоната си на комфорт. Защото аз не обичам да излизам от зоната си на комфорт. Защото съм професионалист и гледам да се развивам, без това да нарушава комфорта ми. Защото, ако си наруша комфорта, това не е окей. Това е моето мнение за клишето „да излезеш от зоната си на комфорт“. Човек по-скоро трябва да положи усилия да разшири зоната си на комфорт. Защото никой не бива да върви срещу природата си...

Снимка: Орлин Огнянов, НДК

Факт е, че никой не знае как е изглеждал в детйли Чаплин в живота си. Затова не съм целял дори да наподобявам неговия вид. Опитах се чрез актьорския си инструментариум да покажа пъргавината му – вътрешна и външна – в началото на живота му, до забавената „възрастна“ походка в края на дните му, от веселото високо говорене до вълнуващата финална реч на наградите „Оскар“ през 1972 г.

Чувахте ли реакциите на публиката по време на спектакъла?

- Да. И беше удивително. Не само, защото за първи път играя на закрито след обявяването на извънредното положение. Енергията в залата беше жестока. Хората сякаш искаха да компенсират това, че седят през две места. А бяха 1100 души. Както казаха колегите от НДК, за първи път – пълна зала след карантината.

А какво е да играеш Чаплин, докато над главата ти публиката има възможността да сравнява теб и оригинала в реално време?

- Хубав въпрос. (Усмихва се още по-широко – бел. а.) Истината е, че всъщност за първи път видях какво върви на екрана зад мен едва на снимките от премиерата във Варна.

Не се притеснявам да ме сравняват визуално с Чаплин, защото аз не приличам на него. Тук идеята е да се направи алюзия между актьора Чаплин и малкият скитник, и да пресъздам един плътен образ с неговия характер, плюсове и минуси, отчаяние и любов, която е получавал от публиката си, но не и от съпругите си, и която получава чак, когато среща четвъртата си съпруга Уна О`Нийл.

Надявам се, че мултимедията допълва играта на сцената и се получава един въздействащ спектакъл.

Това не е първият мюзикъл, в който пеете, но имахте ли специфична вокална подготовка в този конкретен случай?

- Разбира се, имаше сериозна подготовка, тъй като аз работя по слух и не чета ноти. Имаше период, когато сутрин се качвах на самолета, репетирах няколко часа със Страцимир и Борис (Страцимир Павлов и Борис Панкин – диригентът и режисьорът на мюзикъла – бел. а.), а следобед се прибирах в София.

Благодарение на Страцимир Павлов разбрах какво е оркестърът и диригентът да работят ведно с изпълнителя на сцената. Защото всяко парче има различен характер. Ето, тук идва огромното значение на диригента и енергията, която той предава на оркестъра, а тази комбинация от звук и страст преминава към мен.

Аз винаги виждам неговите очи и го следя, въпреки че си броя наум тактовете и чувам музиката. Тук обаче Павлов много ми помогна с това да дишам с него и съответно – оркестърът да диша с мен.

Играете в десетина мюзикъла, от които само един е поставен от софийски театър. Избягвате ли столичните трупи или е въпрос на случайност?

- Не, не ги избягвам. Може би те ме избягват...

Лесно ли се работи с Вас от Вашата гледна точка?

- (Смее се – бел. а.) Това е хубав въпрос. Мисля, че не се работи трудно с мен. Тези мюзикъли във Варна ги сглобяваме за много кратко време, а това може да стане, ако си отдаден на работата, която е перфектно организирана от режисьора. Мисля, че ако не съм сговорчив, това трудно би станало възможно.

Да, има моменти, като всеки човек, особено преди премиери, когато съм по-експулсивен и експресивен. Аз съм предупредил колегите си, че е възможно да повиша тон, дори да се развикам. Веднага се извинявам, когато моментът утихне. Категорично няма колега, с когото да съм в лоши отношения за тези 20 години на сцената. 

Тази сговорчивост, за която говорите, може би се дължи и на работата с децата в школата?

- Може би, но аз и жена ми от пет години работим с деца. Не ходя на интервюта с тъмни очила, не съм мрачен субект, който мълчи многозначително. Идеята ми, е че априори съм отворен и позитивен. Сговорчивостта, до голяма степен, идва и от това, че имаме спокоен семеен живот с Милена (Милена Видер – жената до Мариан Бачев от почти 20 години и майка на двете им деца – бел. а.), в който няма излишно напрежение, което да ме прави нервен и несговорчив.

Никога ли не сте се изкушавал да скриете усмивката и да сложите тъмни очила?

- Не. Никога. Както не съм имал потребност да посягам  към алкохол, наркотици или други зависимости. Защото знам, че професионализмът изисква много светъл ум и рефлекс. А аз съм много верен на професията си. И не мога да допусна подобни „изкушения“.

Снимка: Даниел Димитров

Професионализмът не е само съвкупност от умения, които се придобиват с годините, а е поредица от морални и етични качества, които трябва да притежаваш и да отнасяш към професията. Трябва да бъдеш точен, да бъдеш физически и психически чист, да бъдеш възпитан, любезен и благодарен. Защото съзнавам, че уменията, да не казвам талантът, които имам, са само дадени на заем и се отнасям към него с грижата на добър стопанин. Смятам, че под някаква форма това го предавам и на децата си вкъщи, както и на децата ни в школата, така и на колегите ми на сцената.

Затова всеки път, когато се видя с колегите си от Варна, за мен това е празник. А, както казваше един от президентите в Американския колеж: „Ако нещо върви добре, не го поправяй!“.

- Децата днес осъзнават ли тези морални и етични качества, за които им говорите?

- Да. Школата ни в момента наброява 67 деца в три групи. Много са, но това е добре, защото така започва да се създава една здравословна конкуренция в здравословна среда. Любопитно е, че когато ги попитам какво ги е довело в нашата школа, 99 на сто от тях отговарят, че това е място, където могат да намерят нормална среда и добри приятели.

От саматото начало аз им казвам, че при нас е забранен всякакъв език извън границите на доброто възпитание. Въобще не говорим за език на омразата. Ако нещо не е наред, не искам да идват да ми докладват, а сами, с разбиране, да разрешават проблема. Ако проблемът е неразрешим на тяхното ниво, тогава се намесваме с Милена.

Едно от децата наскоро ми писа следното нещо: „Толкова съм щастлив, че има такова хубаво отношение между колегите ви и че така добре се отнасяте към жена си“.  (Замисля се – бел. а.) Нещата не вървят на добре, ако коментираме нормалното като изключително... За тях е странно дори това, че актьор живее с жена си, има две деца и така нататък. И то не какъв да е актьор, а звездЪ (Смее се – бел. а.) Освен това, аз не пуша, не пия. (Продължава да се смее – бел. а.). Въбоще, не вървят на добре нещата...

Големият проблем е, че децата нямат среда. Друго дете ми сподели, че в школата е единственото място, където никой не ѝ се подиграва за това, че е диабетичка. Казва, че в началото съучениците ѝ дори смятали, че преиграва – за да бъдат учителите по-снизходителни към нея...  (Замисля се – бел. а.). Ние отглеждаме едно страшно агресивно общество. Но вижте какви са лидерите ни в световен план – има ли един нормален, който да смятате, че е на поста си, защото наистина му пука за нас?...

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!