След Алеко той е единственият известен до този момент българин без скрупулите да се назове щастливец и късметлия. Ненчо Илчев до днес си остава момче, прегръщащо живота, професията и мечтите си в реалност, която е толкова красива и добра, че прилича на илюзия.
Илюзия като тази: Във въздуха летят двама човека и единият от тях изчезва... Това се случва в спектакъл, чиято премиера ще бъде скоро в театъра на Армията. Самият номер артистът посвещава на своя учител Стефан Данаилов. Защото всичко в изкуството трябва да има послание и смисъл, да те докосва емоционално, да те връща в детството. Такава е идеята и на „Забранената книга за фокуси“. На нейните страници Ненчо не разкрива дълго пазени тайни на илюзионното изкуство, а се опитва да въвлече повече приятели в своя идеален свят от фокуси от и за душата...
И за да не си помисли някой, че театърът е останал на втори план, ето я и новината. В момента Ненчо Илчев репетира „Догодина по същото време“, по Бърнард Слейд, с Александра Сърчаджиева. Режисьор е Ивайло Христов, а заглавието ще влезе в афиша на Пловдивския театър.
Ненчо Илчев – за фокусите, родени по време на пандемия, за щастието и късмета, за триковете в живота, за чувството да стоиш пред вратата на своя вдъхновител, за манията по фокусите с карти и уличното изкуство, за новия магичен спектакъл в театър „Българска армия“, за книгата с фокуси, за музея на фокусите в родното Момчиловци и за коронния номер на Ненчо Илчев.
Принудителния престой вкъщи роди ли нови фокуси?
- Да... Не съм доволен от този престой, защото нямаше работа и не пътувахме. Бях свикнали с много натоварен режим. Почти всеки ден имах представление някъде из страната. Пътуваш, играеш, прибираш се, след това снимки на „Комиците“...
Миналата година по това време с Албена Павлова бяхме на турне в Америка и Канада, където играхме пред българи. Никога не съм си мислил, че месец след като се приберем, ще затворят държавата и света.
Тъкмо се върнахме и започнахме да репетираме една мое много мащабно представление за Военния театър. На 4 април трябваше да е премиерата, беше почти готово... Реквизитите останаха по сцената и дълго време стояха просто ей така. После идвах да си ги видя и беше като в някакъв филм на ужасите – няма хора, само едни предмети по сцената...
Но и с това се свикна... На мен тази принудителна ваканция ми беше полезна. Не съм стоял без работа, защото имах да оправям много фокуси, да изгледам много неща, да прочета доста книги. Намирам си занимание, даже денят не ми стига.
Родиха се много нови фокуси. Това изкуство се развива доста бързо.
Защо новите илюзионисти наблягат толкова много на картите?
- Това е тенденция в световен мащаб. Докато аз съм по-консервативен, обичам илюзиите на Дейвид Копърфийлд, свързани със сцена, театрализирани. В тях има някаква случка, не е просто правене на фокуси, на фона на някаква музика.
Винаги съм се стремял към по-мащабните спектакли. Искам хората да останат с хубаво чувство след спектакъла, искам да има послание.
А защо големи имена в илюзионното изкуство излязоха на улицата?
- Преди десетина-петнайсет години Дейвид Блейн беше първият, който изнесе илюзионното изкуство на улицата. После Крис Ейнджъл и Динамо започнаха да махат фраковете и да принизяват изкуството до там, че фокусник да се нарече всеки, който по едни къси панталонки и блузка може да излезе на улицата, да спре някой човек и да му направи фокус с карти.
За мен това няма нищо общо с фокуси, а е просто една манипулация или нещо като жонгльорство.
Това което прави Динамо, например, също ли е принизяване на изкуството?
- За мен не е уникално, защото има голяма намеса на техниката и телевизия. Защото това, което той прави, не може да бъде направено на сцена или ако се снима директно. Има намесени поставени лица и страшно много пари...
Ако трябва да избирам между Динамо и Дейвид Копърфийлд, със сигурност, ще избера втория.
А каква е съдбата на спектакъла, който трябваше да излезе през април миналата година в Армията?
- Чакаме да отворят театрите изцяло. Защото този спектакъл не би могъл да съществува, ако залата не е пълна. На него очакваме най-вече децата. Това изкуство е насочено най-вече към тях. Макар че с годините съм забелязал, че уж възрастните хора водят децата си, а всъщност големите се забавляват много повече. То е като с цирка. Водят детето да види лъва, но майката и таткото се радват много повече.
Ваш учител във фокусите е Лепас, познавате лично вдъхновителя си Мистер Сенко, учител в професията е Стефан Данаилов, няколко пъти се срещате с идола си Дейвид Копърфийлд. Какво означа това за Вас – щастие, късмет, закономерност, съдба...
- Ами всичко това, което изброихте. Не мога да не бъда щастлив, защото ми се е сбъднала детската мечта. Защото работя и си изкарвам парите с това, което искам и което може да се нарече мое хоби.
Винаги съм казвал че съм късметлия и благодаря на съдбата и на Господ, защото са ми се сбъднали нещата, с които съм щастлив. Това може да се случи на малко хора...
Аз съм от провинцията, от една малко село Момчиловци. Оттам съм тръгнал в едно време, в което трудно се излизаше от провинцията. Но моите родители много ме подкрепяха, макар че нямат нищо общо с актьорската професия. Те са зъботехници, но виждайки моето желание, ме подкрепяха.
По мое време, във ВИТИЗ се влизаше много трудно. За клас от 15 човека кандидатстваха 3000. Всички ми казваха, че е абсолютно невъзможно да дойдеш с диалект и да влезеш в академията, но на мен ми се случи.
В нашата професия казват че всичко се дължи на труд и талант, но аз бих казал, че на първо място е късметът. Може да си най-талантливият и най-трудолюбивият, но нямаш ли късмет, нищо няма да стане. Познавам много актьори и илюзионисти, които са много по-талантливи от мен, но никой не ги забелязва.
Аз съм късметлия, защото попаднах първо при Мистер Сенко. Попаднах при Лепас. Скъсаха ме първата година във ВИТИЗ, но след това попаднах при Стефан Данаилов – възможно най-добрият преподавател, с когото през годините станахме приятели. След това попаднах във Военния театър, където съм вече 25 години. След това попаднах в телевизията, в най-рейтинговите предавания – „Комиците“ и сериала „Столичани в повече“.
Разказвал сте за срещата си с Дейвид Копърфийлд. Но докъде стигат най-смелите Ви мечти с него - може би да работите заедно, да сте на една сцена?
- Разбира се, че бих искал да работя с него. Никога не съм си представял, че ще мога да го видя на живо, камо ли да се запознаем.
Първо го гледах в София, а след това и в Лас Вегас. Там излязох на сената като негов помощник. Той хвърляше едни фризбита към публиката и едно от тях попадна в мен. След шоуто, на което бяхме с Любо Нейков, той каза, че не може да не ме запознае с него. Това изглеждаше почти невероятно, но говорихме с една от разпоредителките. Любо ѝ обясни, че има едно момче от България, което специално е дошло да гледа шоуто и иска да се запознае с Копърфийлд.
Жената каза, че ще го попита дали той може да ни приеме. Тя отиде някъде, върна се и ни обясни, че Дейвид Копърфийлд е много изморен, но може да ни приеме на следващия ден между двете шоу програми, които прави. Реших, че това е много елегантен начин да ни разкара, но на другия ден все пак отидохме и жената вече ни чакаше на уговореното място. Успяхме да си поговорим с него 10-15 минути. Месеци след това мислех, че съм сънувал тази среща...
Най-големите имена в историята на илюзията у нас съизмерими ли са най-големите имена в света, съотнесени към своето време, разбира се?
- Абсолютно са съизмерими. Защото ние имаме много голяма илюзионна школа – в миналото обаче. Мистер Сенко е бил на световни конгреси и е печелил награди. Астор има „Оскар“. Орфи има световна награда – сребърен медал от Виена. Лепас е обикалял надлъж и нашир с руския цирк. Един от първите ни илюзионисти в началото на века Ник Дим Кос е работил в Аржентина и е имал един от най-големите спектакли в света. Това са огромни постижения.
Изпитвал ли сте отново онова чувство – да стоиш за първи път пред дома на Мистер Сенко?
- (Замисля се – бел. а.) Може би не. Такива моменти остават толкова силно в живота на човека, че след години помниш мириса на въздуха, мириса на интериора. Много е странно. Толкова е силно. Това се случи преди 35 години, а аз мога да го разкажа в детайли все едно е било вчера.
Още помня как вървя по улица „Георги Трайков“ как звъня на вратата, как той се появява – един дребен човечец, как ме посрещна, как ме заведе в двора, какви фокуси направи... Всичко помня.
Триковете от сцената могат ли да се пренесат и в живота?
- Могат, но не би трябвало. Орфи казваше, че ние сме магьосници и лъжем, но лъжем красиво. Хората обичат да бъдат лъгани, но красиво. Фокусите са лъжа и измама, но доставят удоволствие и усмивка. Ако това го вкараме в живота, ще стане съвсем друго... Прекалено много са изтормозени и лъгани хората във всекидневието си, за да им вкарваме фокуси и в живота.
Едно време Мистер Сенко е казвал на Тодор Живков: „И двамата лъжем, ама на мен ми вярват“. (Смее се – бел. а.)
Ако приемам,че фокусите са заради зрелището и за очите, има ли фокуси за душата?
- Има, да. Един хубаво направен илюзионен спектакъл е за душата. Той не е само за очите. Затова преди малко казах, че обичам театрално поднесени спектакли – за да има в тях някакъв смисъл и да те докоснат емоционално, да върнеш по-големите зрители в детството. За мен това е много важно.
Не е ли „светотатство“ да разкриеш тайните на 51 фокуса? Как реагира на това гилдията?
- Ако човек иска, от интернет може да разбере дори как лети Дейвид Копърфийлд. Моята цел беше да популяризирам това изкуство сред децата. Направил съм книгата по такъв начин и съм представил фокуси, които не засягат конкретни сериозни принципи в илюзионното изкуство.
Това са фокуси, които всяко дете или голям човек, може да направи вкъщи. По този начин хората се влюбват в това изкуство и то става популярно.
Има ли фокуси, които макар и разгадани и обяснени, не могат да се изпълнят от всеки?
- Възможно е, защото това изкуство, както всички останали изкуства, изисква своите умения и репетиции. Не всеки може да изпълни фокус. При мен идват много деца, които искат да стават фокусници. Аз още от първата ни среща мога да прецени дали ще се получи. Доста неща са необходими, за да станеш добър илюзионист и да можеш да правиш фокуси.
Само носталгията ли е причина да искате да има Музей на фокусите в Момчиловци?
- Не е само носталгията, макар че с годините тя се появява. Реших да е там, защото оттам съм тръгнал и искам един ден там да се върна. Там за първи път гледах спектакъл на Орфи и никога не съм си представял, че реквизитът, който гледам на сцената, ще бъде при мен.
Искам на това местенце в България да се развива туризъм, да идват хора. Ще е хубаво за самото село, а и аз искам на стари години да се прибера там и да го обгрижвам.
Музеят ще се помещава в една огромна сграда, която преди това е била цех. Ще има и сцена, където ще могат да се правят малки спектакли. Проектът е готов. Целият реквизит е занесен там. Работя със страхотни професионалисти от Националния исторически музей.
Всеки който намери стари афиши или нещо друго, свързано със илюзионното изкуство, ако има желание, може да го даде на музея.
Вие сте от т.нар. златен клас на Стефан Данаилов, в който са Иван Бърнев, Асен Блатечки, Башар Рахал, Стефания Колева, Валери Йорданов, Стойо Мирков. Те идват ли на Ваши спектакли като фокусник?
- Идват. Водят децата си. Събираме се почти целия клас. Дълги години аз бях дядо Коледа. Поддържаме си връзка и се обичаме, и това е благодарение на Стефан, който ни събра. Той ни даде толкова много любов.
Кой е коронният номер на Ненчо Илчев?
- (Усмихва се широко – бел. а.) В представлението което, правех с Любо Нейков, имаше нещо, което до този момент не беше правено у нас – разделям тялото си на две сам, без никакви сандъци.
В предстоящия спектакъл ще си махам главата по метод на Мистер Сенко, който отдавна не е прилаган. Вече го пробвах и е много ефектно. Това ще бъде моят коронен номер, както и още един, който наскоро спечели „Америка търси талант“.
Във въздуха летят двама човека и единият от тях изчезва. Този фокус ще бъде послание към моя учител Стефан Данаилов, защото вътре се споменава и за него...
