Красотата на гората е неповторима. Щом се потопиш в нея е достатъчно да отвориш сетивата си и тя ти дава красота, която най-великият художник, природата, може да ти даде.

Ние сме късметлии, че сме се родили на място, където имаме всичко, а природата ни е дарила щедро с цялото си разнообразие. Сигурно не знаете статистиката, но 3 795 000 ха от територията на България е покрита с гори. За нас това е естествен фон и даденост. Просто погледът ни се плъзга по склоновете и виждаме гори.

Веднъж пътувах с група към Рила, която живее в Абу Даби и за първи път попадаше не само у нас, но въобще по места, където накъдето и да погледнеш има гора, а по склоновете се стичат реки. Хората не говореха, но бяха изпаднали в състояние, което ги караше да издават характерни възгласи на изненада и възхищение. Случващото се беше забавно, но и много показателно.

Цял ден тези хора не можеха да се наситят на гората, а попаднали върху камъните на един планински поток с мъка ги измъкнахме от там. Няма по-добър пример за това, което имаме. Когато попаднах в Египет и се бях изправил на брега на Червено море, на границата между пустинята и красивото море, си спомних за тяхната реакция. Стоях изправен и слънцето се издигаше на хоризонта. Усещането е невероятно и все пак, усещаш че зад теб няма живот. Пустиня. И тя има своята красота, но животът го няма.

Как може да го сравниш с усещането, което ти дава нашата планина. Вървиш по криволичеща пътека. Вдишваш с пълни гърди въздух с аромат. Вятърът се промъква между дърветата, за да те дари с неповторим музикален рефрен в акомпанимента на горския поток. Стъпваш върху някоя пръчка и тя изпуква, все едно диригентът на природата почуква към оркестърът за внимание.

Кълвачът дава ритъм и хорът от птици запява своята песен на различен глас. За да се потопиш в тази атмосфера, не се изисква много. Достатъчно е да излезеш за момент от пистата на ежедневието. Да кривнеш по някоя планинска пътека. Тогава получаваш всичко, което природата може да ти даде безплатно. Не ти трябва кредитна карта, не ти трябва нищо. Достатъчно е да замълчиш и да отвориш сетивата си. Разговорите не са необходими. В гората говори природата. Тази благодарение, на която и нас ни има. Ние сме брънка от нея независимо от това, че си въобразяваме, че тя ни е подвластна.

Сигурно не сте се замисляли, но дори едва пораснало дръвче в гората, което се намира в своята крехка възраст е пример, колко кратък е нашият живот, защото едва над метър, то е на 50 години. Растежът на гората е сходен като последователност на всички живи организми и съобщества, но се различава по продължителност. Когато ние вече се разделяме с този свят, дърветата достигат кулминация на своето развитие и това е между 80-тата и 120-тата си година.

След това забавят своето развитие. Животът и развитието на гората може да се сравни и с нашия. Смъртта на старите отваря път на младите. Докато са млади дърветата консумират повече ресурс. Появяват се, растат, имат своята зрялост и старост. Природата е дала над 300 години живот на бука и елата и над 500 години на дъбовете.

И те като нас, за да достигнат максимална възраст се нуждаят от добри условия за живот. За горите това са местата, където те са оставени да се развиват самостоятелно с мимимална човешка намеса. У нас това са около 103 000 ха, или 2.7% от всички гори. Нашите учени определят тези места като изключително важни, защото там не друг, а природата управлява процесите, а тя си знае работата и го прави хиляди години.

Сега е есен. Тава е най-красивият сезон за гората. Не само защото превръща гледката в шарена черга от естествени цветове, а и защото кипи от живот, преди да утихне завита от бяла пелена.