Човек е само тръстика – най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Противно на очакванията, една от най-популярните мисли на Блез Паскал сякаш не е в основата на новия спектакъл на Маргарита Младенова.
В „Мислещите тръстики“, в „Сфумато“, един режисьор чете „на глас“ поезията на Миряна Башева, в която – също противто на очакванията – се открива вдъхновение от човекознанието, изковано от големия френски философ. Нищо, че позата е на кравайче свито, мястото – сред пеещото жито, погледът – с очи на поетеса, маниерът – неканена, като някакъв нощен нахал...
Така – познато, напевно и обичано – всичко опира до човека – този от миманса – за когото „не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже – лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива“, според Паскал. Точно, както би го казала и самата Миряна Башева. Но още по-ярко, по-женско и по-женствено, по-драстично и по-съвременно, и с пророческо око, защото „настоящето никога не е наша цел“ – за него. За нея е достатъчна и една „мръсна софийска нощ“ сред „водка, мъгла и киша“.
В „Мислещите тръстики“ зрителите имат шанса да изпият две силни Маргарити на екс. Освен Маргарита Младенова с нейния разпознаваем стил, от безпощадната „тъмнина“ на декора излиза друга Маргарита – с обич, с инстинктите на жената-преди-да-бъде-погълната-от-театъра, почти по халат, отвъд „шизофренната суета“ на театъра, „безумно кротка“, „изключена от сън и разум“, на тротинетка...
„За нас – нейните връстници – поемите на Миряна и песните на Стефан Димитров са откровение за артистичната ни младост“, казва Младенова. И това откровение е на сцената – през цялото време.
Заради носталгия или поради ограниченията от пандемията, вечните песни на Стефан Димитров са поднесени с познатата естрадна аранжировка от близкото минало, а не по нов, може би, по-„обран“ звук, в унисон с цялостното настроение и визия на спектакъла. И това е единственият „недостатък“ на представлението, в което явно е търсен точно този контраст...
„Мислещите тръстики“ е като обливане с нежност, като прегръдка и малък катарзис, като НЕприспивен микроземетръс във време, когато „културата прави друс-друс“, но успява да съхрани своите истински знаци с думи като тези на Миряна Башева, с ноти – като тези на Стефан Димитров и поглед – този на Маргарита Младенова.
Екипът:
Идея, композиция и постановка – Маргарита Младенова
Асистент – Албена Георгиева
Музика – Стефан Димитров
Сценография и костюми – Ивайло Николов
Звуков дизайн – Кристиян Алексиев
Участват Албена Георгиева и студенти от втори курс по актьорско майсторство в НАТФИЗ – Андрей Стоименов, Весела Манолова, Виктория Владова, Вяра Миланова, Евтимиос Триандафиллу, Калоян Говедарски, Кремена Деянова, Лора Тенчева, Мария Карилоска, Мартин Тодоров, Мартин Проданов, Павлина Илова, Паола Мария Маравиля, Преслав Търпанов, Радостина Ангелова, Румен Ангелов, Стефан Саръиванов, Стефани Андонова, Стефани Николова, Добромир Цветков, Стилиян Маринов
