Всички обичаме България. Всички искаме да дишаме чист въздух, да пием чиста вода и да оставим на децата си планини, реки и гори, които не са превърнати в бетон, сметища или безотговорно експлоатирани територии. Да пазиш природата е достойна кауза. Точно затова тя е толкова удобна за злоупотреба.
Защото когато някой говори „от името на природата“, той често получава морален имунитет. Не се пита кой го финансира. Не се пита на кого се отчита. Не се пита колко струват кампаниите, кой плаща експертизите, кой организира медийното присъствие, кой поема съдебните разноски и какъв е реалният интерес зад постоянната стратегия на забрана.
Така екологията — истинската, разумната, експертната екология — постепенно се измества от нещо друго: професионализирана индустрия на страха. Индустрия, която не предлага баланс, а вечно „НЕ“. Не търси по-добри условия, по-строг контрол или по-висок стандарт. Търси спиране. Спиране на проекти, спиране на инвестиции, спиране на поминък, спиране на бъдеще.
В публичното говорене тази мрежа често се нарича „зелена мафия“. Юридически по-точно е да говорим за затворен кръг от добре финансирани активисти, експерти, кампанийни организации и медийни говорители, които са превърнали екологичната кауза в инструмент за влияние. Но каквото и име да изберем, проблемът остава един и същ - когато една кауза започне да носи власт, финансиране и политическо влияние, тя трябва да бъде проверявана със същата строгост, с която се проверява всеки инвеститор.
Механизмът: първо страх, после натиск, накрая отчет за „успешна кампания“
Моделът е познат до болка. Появява се инвестиционен проект — завод, рудник, път, тунел, енергиен обект, лифт или друга инфраструктура. Проектът влиза в процедура, има експертизи, обществени обсъждания, условия, контролни органи и законови възможности за възражения. В нормална държава това би трябвало да означава спор по факти.
У нас много често започва не спор по факти, а кампания по страх. Така почти всеки значим проект може да бъде превърнат в плашило. Мината става „отрова“. Заводът — „рак“. Пътят — „бетонна рана“. Лифтът — „сеч“. Язовирът — „унищожена река“. Енергийната инфраструктура — „заплаха за живота“. Индустриалната зона — „екологична бомба“. Няма значение какво реално предвижда проектът, какви технологии ще се използват, какъв контрол ще бъде наложен и какви ползи ще има за хората. Важното е обществото първо да бъде уплашено, а после този страх да бъде превърнат в политически и институционален натиск. Това е най-ефективното оръжие на радикалния зелен активизъм — не доказателството, а внушението. Не експертизата, а паниката. Не разговорът за условия, контрол и баланс, а предварително произнесената присъда: „Това трябва да бъде спряно.
След това идва втората фаза — социалният натиск. Местните хора се убеждават, че вече са жертви, още преди експертите да са се произнесли. Всеки, който задава въпрос или иска работа, се обявява за „купен“, „заблуден“ или „манипулиран“. Институциите се поставят под медийна обсада. Политиците усещат риска и започват да се държат не като представители на държавата, а като участници в онлайн паника.
Накрая идва третата фаза — процедурното задушаване. Жалби, становища, сигнали, петиции, кампании, пресконференции, дела. Някои от тях са напълно легитимни. Други са част от стратегия за забавяне, при която целта не е истината, а умората. Инвеститорът губи време и пари. Общината губи шанс. Регионът губи хора. А активистът отчита „успех“.
Най-голямата лъжа: че забраната е безплатна
Най-удобната измама в този модел е внушението, че ако един проект бъде спрян, нищо не се случва. Напротив — случва се. Просто цената не я плаща този, който е крещял „спрете го“.
Когато един проект бъде блокиран, професионалният активист се връща в офиса си. Той има следваща кампания, следващ проект, следващ донор, следваща медийна изява. Политикът си качва снимка с „будните граждани“. Организацията пише в годишния си отчет, че е защитила природата.
Но местните хора остават. Остават с празни училища, със затворени магазини, с разбити пътища, с деца, които заминават за Пловдив, София, Германия или Англия. Остават в красиви, но обезлюдени места, в които природата е „спасена“, но животът си е тръгнал.
Финансирането на зелените: голямото табу
И тук стигаме до темата, която почти никога не се обсъжда спокойно: финансирането на зеления сектор. Когато инвеститор плати експертиза, веднага се пита: „Кой плаща?“. Когато компания финансира информационна кампания, веднага се пита: „Какъв е интересът?“. Това е нормално. Така трябва да бъде.
Но когато екологична организация води кампания, организира публичен натиск, прави медийно присъствие, финансира експертизи, подготвя становища, подава жалби или участва в законодателни дебати, същият въпрос често се обявява за недопустим: „Как смеете да питате кой ни финансира? Ние сме гражданско общество.“
Точно това е двойният стандарт. Гражданското общество не е извън обществения контрол. Напротив — колкото по-голямо влияние има една организация върху публични решения, толкова по-важно е да знаем нейния финансов модел. Не защото финансирането само по себе си е порок. А защото зависимостите, приоритетите и стимулите имат значение.
Реалните числа показват професионализирана система, не спонтанна гражданска емоция
Когато се говори за зелени кампании, обществото обикновено вижда плакати, петиции, пресконференции, постове във Facebook и няколко добре познати говорители. Рядко обаче вижда финансовата страна на този процес. А тя е ключова. Защото зад част от тази публична активност стоят не просто доброволци с идеална кауза, а професионална система от проекти, бюджети, експертизи, обществени поръчки, комуникационни кампании и политическо влияние.
Показателна в това отношение е публикувана справка в редица национални медии, според която зелени неправителствени структури и свързани с тях проектни дейности са получили над 56 млн. лв. за дейности, представяни като опазване, наблюдение, преброяване, разселване или възстановяване на видове и местообитания. Изброените примери показват мащаб, който трудно може да бъде описан като спонтанна гражданска емоция.
Сред посочените финансирания фигурират:
- 7 516 000 лв. за броене и разселване на черни лешояди;
- 7 823 000 лв. за опазване на царски орли от далекопроводи;
- 3 000 000 лв. за броене на соколи;
- 5 500 000 лв. за изготвяне на план за защита на червеногушата гъска;
- 4 000 000 лв. за броене на пеликани в Атанасовското езеро;
- 650 000 лв. за хранене на черни лешояди;
- 1 100 000 лв. за отглеждане на планински кеклик;
- 420 000 лв. за консултации за управление на язовир;
- 470 000 лв. за отглеждане на лалугери;
- 1 700 000 лв. за засаждане на върби;
- 3 000 000 лв. за броене на големи европейски лешояди;
- 4 000 000 лв. за броене на ястреби и орли;
- 5 500 000 лв. за наблюдение на египетски лешояди;
- 4 000 000 лв. за изграждане на гнезда за малък петнист орел;
- 780 000 лв. за изграждане на гнезда в района на Поморийско езеро;
- 700 000 лв. за броене на чапли по поречието на Марица;
- 1 400 000 лв. за броене на пеликани и консултации за опазването им;
- 800 000 лв. за дейности, свързани с риби в Русенски Лом;
- 4 000 000 лв. за броене на птици в Атанасовско езеро;
- 580 000 лв. за наблюдение на диви кози и мечки във Витоша;
- 450 000 лв. за броене на редки птици;
- 1 000 000 лв. за дейности, свързани с костенурки;
- 2 000 000 лв. за наблюдение на дива коза, пеперуди и местообитания;
- 600 000 лв. за обучение, на билкари, как да берат по- малко билки, защото били на свършване.
Самият факт, че за природозащитни дейности се отпускат средства, не е проблем. Проблемът започва там, където тези средства достигат размери, които трудно могат да бъдат приети за нормални от обикновения човек, особено когато става дума за дейности като броене, наблюдение, консултации или кампанийна активност. Още по-големият проблем е в мълчанието, двойния стандарт и моралната недосегаемост.
Когато бизнесът инвестира, всяка стотинка се гледа с подозрение, всеки интерес се демонизира, всяка експертиза се обявява за „купена“. Но когато зелени структури получават милиони, водят кампании, атакуват проекти, влияят върху институции и решават съдбата на цели региони, въпросът „кой плаща и защо?“ внезапно става забранен. Това вече не е гражданска емоция, а професионализирана система за влияние — система, която говори от името на природата, но твърде често отказва да говори открито за собствените си пари, зависимости и интереси.
Въпросите, които трябва да започнем да задаваме
Ако искаме честен разговор, трябва да задаваме едни и същи въпроси към всички участници в публичния спор:
Кой финансира кампанията? Какъв е размерът на бюджета? Какви са конкретните цели по проекта? Има ли индикатор за „обществен натиск“, „медийно въздействие“, „политическо застъпничество“ или „промяна на политики“? Колко средства се отделят за експертизи, комуникация, реклама, юридически действия и персонал? Има ли външни донори с ясно изразени идеологически или икономически приоритети? Как се избира кои проекти да бъдат атакувани и кои да бъдат премълчани?
Това не са въпроси срещу гражданското общество. Това са въпроси в защита на обществото. Защото когато една организация претендира да говори от името на хората, хората имат право да знаят кой стои зад нея — финансово, организационно и политически.
Двойният аршин, който убива доверието
Днес живеем в абсурдна ситуация. Ако инвеститорът каже, че ще спазва закона — отговорът е: „Лъже“. Ако експертите кажат, че проектът може да се реализира при условия и контрол — отговорът е: „Купени са“. Ако местни хора подкрепят проект, защото искат работа — отговорът е: „Манипулирани са“.
Но ако зелена организация получава стотици хиляди или милиони левове, води кампании, участва в медийни атаки, натиска институции, подава жалби и формира политически дневен ред, това автоматично се нарича „гражданска позиция“. Без въпроси. Без съмнения. Без проверка на интереси.
Този двоен аршин не защитава природата. Той руши доверието в природозащитата. Защото хората започват да усещат, че не става дума за чиста вода, чист въздух и спазване на закона, а за власт — кой има право да казва „да“ и кой има право да забранява.
Истинската екология не е забрана, а баланс
Истинската екология не противопоставя човека на природата. Тя поставя високи изисквания. Тя казва: „Да, но при строг контрол“. „Да, но с мониторинг“. „Да, но с гаранции“. „Да, но с отговорност“. Крайната идеология казва само: „Не“.
България няма нужда от безконтролна индустрия. България има нужда от контролирано развитие. Няма нужда от инвеститори, които заобикалят закона. Но няма нужда и от активисти, които превръщат закона в оръжие за вечна блокада.
Нормалната държава не избира между природа и хора. Тя защитава и двете. Тя не позволява на бизнеса да прави каквото си иска. Но не позволява и на грантови групи да държат бедни региони в плен на страха. Нормалната държава слуша експертите, проверява данните, налага условия и следи изпълнението. Тя не се управлява от истерия.
България не трябва да бъде красив музей на бедността
Най-лесното нещо на света е да кажеш „НЕ“. Не на пътищата. Не на тунелите. Не на ски зоните. Не на рудниците. Не на енергетиката. Не на заводите. Не на индустрията. Не на всичко, което носи риск, усилие и отговорност.
Но държава не се гради с „НЕ“. Семейства не се хранят с „НЕ“. Млади хора не се връщат по родните си места с „НЕ“. Общини не събират приходи с „НЕ“. Училища не се пълнят с деца с „НЕ“.
Ако продължим да приемаме всяка инвестиция като заплаха и всяка забрана като победа, България ще се превърне в красив музей на бедността. Ще имаме планини без хора. Реки без живот около тях. Села без деца. Пътища към места, в които никой вече не живее.
Това не е опазване на природата. Това е отказ от бъдеще.
Заключение
Време е да спрем да приемаме, че едната страна в спора е по презумпция виновна, а другата — по презумпция свята. Инвеститорите трябва да бъдат проверявани. Но и активистите трябва да бъдат проверявани. Бизнесът трябва да показва проектите си. Но и НПО секторът трябва да показва финансирането, целите, зависимостите и реалния мащаб на кампаниите си.
Никой няма право да си присвоява природата. Никой няма право да говори от името на всички местни хора, ако не живее с последиците от своите забрани. Никой няма право да превръща бедността в природозащитна стратегия.
България има нужда от чиста природа. Но има нужда и от работа, инвестиции, модерна индустрия, млади семейства и живи региони. Да спасим природата е важно. Но е време да кажем и другата истина: трябва да спасим и хората в нея.
