Велко Вълканов е кандидат за президент на България от близкото минало, дългогодишен председател на Българския антифашистки съюз, депутат. Оказва се, че животът му е бил нещо повече от политика и идеология. За забранените любовни връзки на един комунист ни разказва Вяра Деянова.
Много е вероятно да свързвате Велко Вълканов само с кандидатурата му за първи демократично избран президент, въпреки че до скоро беше председател на Българския антифашистки съюз, или пък с това, че е бил четири пъти депутат, или че е учен в областта на правото. Но той е много повече от тези неща.
По-популярната част от историята на неговия живот започва с първите президентски избори след промените - през 1992 г. е кандидат за президент. На втория тур Велко Вълканов получава 47,15% от гласовете. Но народът избира Желю Желев.
- Съжалявахте ли, че не сте станали президент, но честно?
- Ако кажа, че не съжалявам... естествено, че съжалявам, но не го преживявам.
Приятелството на Вълканов със Слободан Милошевич е не до там известна част от биографията на българския комунист.
-Ми, аз бях председател на международния комитет за защита на Милошевич.
- Защо?
- Защото той е много достоен мъж. Пет години го съдиха и не можаха да го осъдят и го оставиха да умре като куче в килията си.
- Не виждате ли грешки в управлението на Милошевич?
- Господи, грешка...Грешки всеки прави. Кой не прави грешки ми кажете. Той за нищо не съжаляваше. "Аз съм моралният победител” - това беше неговото дълбоко убеждение.
- От толкова интелектуален труд така и не ви е останало време да се ожените.
- Не бих казал, че особено съжалявам... Защото, вижте, имам ясна престава за цялото безсмислие на живота. Не попаднах на жена. Когато се върнах от Германия, аз бях доста остарял – 35- 36 годишен.
- Напротив, това е прекрасна възраст за един мъж.
- Госпожо, не ги разбирате някои неща, явно.
- Явно.
- Като се върнах всичко хубавичко беше заето. Имаше само една мома свободна. Няма да й кажа името, защото е известна. На нея направих формално предложение за брак. Ходих дори при нейните родители. Предната вечер стоях от десет часа вечерта до осем часа сутринта под прозореца ѝ, и защото не беше светнат прозореца, си викам: „Тя още не се е прибрала. Ще чакам да видя кога ще се прибере вкъщи”.
Вечерта отидох при нейните родители и им казах: „Така и така, обичам вашата дъщеря и искам да се оженя за нея”. Баща ѝ лансира една такава версия - тя още не е узряла матримониално - да бъде майка. След това се случи нещо много трагично - тя почина. И това беше жената, която наистина много обичах.
- Вие сте написал книга за жените, които сте обичали.
- Госпожо, аз не говоря празни приказки. Тука (в книгата) имената са сменени.
- Пет жени. Кой да повярва, че Велко Вълканов може да напише такава книга.
- Не съм написал книга. Аз съм разказал това, което съм преживял. Не съм седнал да пиша, за да пиша. Аз съм разказал това, което съм преживял. Това са неща написани тогава.
- Това са пет големи любови.
- Пет големи любови. Те бяха женени жени.
- Всичките ?
- Всичките, освен тази първата, която почина. Всички други бяха жени със съпрузи, с деца.
- А вие сте били извънбрачна връзка в техния живот, така ли?
- Дааа. Това е драмата. Те бяха почтени жени.
- А вие притеснявахте ли се за това, че нечий съпруг може да разбере за вашата връзка, да поиска да ви отмъсти.
- Имаше такъв случай. Имаше една, която беше силно увлечена по мен, не знам как и защо. Излязохме от Съдебната палата, аз тогава работех в правосъдието. Минаваме покрай моя дом, аз живеех на „Витошка 59” и да се разделим, аз викам „Ще се измия”, и тя вика ми „Ми и аз ще дойда се измия”. Дойде и стана каквото трябваше да стане. Казва тя на съпруга си, той боксьор.
И той иска да дойде при мен да изясним нещата. Тя му казва, ако му направиш нещо, няма да ме видиш повече. Той все пак дойде вкъщи. Но аз реших да направя срещата извън апартамента, защото там асоциациите ще бъдат неприятни – легло, това-онова Викам, „Я да се махаме”. Излязохме навън, викам „Съжалявам много. Аз съм мъж, не съм я излъгал, не съм я насилил, стана, какво да правя сега. Съжалявам искрено, че ви причинявам това огорчение”. И се разделихме.
Аз бях много здраво, яко момче. Кипеше ми кръвта. Създават се някакви такива предпоставки...Днес се видите, утре се видите и нещо започва да работи. В някакъв момент започвате да се докосвате, като се докосвате става нещо и изведнъж разбирате, че тая жена има значение за вас. Абе, химия...
- И физика после.
- Биофизика. Обичах тези жени, силно ги обичах. И в това няма нищо странно. Първата от 49-та година я обичах, до скоро. Допреди две години, когато се скарахме жестоко по политическа причина...
- Вие имахте ли някакви отношения до скоро с нея?
- Подробности не мога да си позволя да разправям, но тя ме упрекна за моите контакти с иранското посолство...Дойде някакъв представител на посолството на „Позитано” и той ми каза, че догодина ще ме канят да посетя Иран. Аз ѝ се обиждам на тази моя приятелка и ѝ казвам: „Така и така, вероятно ще получа покана от Иран”.
„Ти как може така да постъпваш. Ти не знаеш ли какво правят в Иран? Убиват жените с камъни! Не ти прави чест!”
И като каза „Не ти прави чест”, на мен ми кипна...„Ааа на теб ти прави чест 45 години да бъдеш в тази партия. Да обиколиш света с този и онзи, да бъдеш там 10 години кореспондент...На теб ти прави чест, а на мен не ми прави чест, че се опитвам заедно с други хора да защитя една нация, застрашена от атомни бомби. Край. Две години не ща да я видя. Няма прошка...
- Има ли сега жена до вас?
- Не.
- Мислите ли за някоя?
- За някоя мисля, естествено. Дори изпращам някои стихчета...Сега ще ви кажа, ама вие не ги разбирате тези работи, вие сте друго поколение.
- Подценявате ме...
- Ама няма подценяване, знам ви колко сте, колко струвате вие младите. Какво ще разберете от това стихче:
„Пътник съм, чиито стъпки свършват там, където започват
Аз не живея, аз чакам да умра,
но колко лесно е да чакам да умра
с такъв приятел като тебе..."
- Това е силна любов. Все нещо разбрах, а?
- Разбрахте ли, стигна ли до съзнанието ви на журналистка от bTV. bTV журналистка!
- Няма шанс да се влюбите в мен?
- Не!
