Често пъти, когато вървим в планината, чуваме далечен звън и някое стадо. Това винаги допълва красивата картина на планината. Ако сте по-наблюдателни, ще различавате по виковете на овчаря какво стадо пасе - дали е от овце или от кози.

Ако ругатните и подвиквания са много, това е сигурен показател, че пастирът води кози: просто те са много по-непослушни и любопитни.

Не е така в мъгливата сутрин в село Плевун.

Вървя с Мирослав Хусков и неговия баща към фамилния им овчарник. Тези хора не са обект на особено внимание, нищо че всички искаме да консумираме хубаво сирене, да пием хубаво мляко и да ядем прясно агнешко месо.

Винаги когато съм в подобен район, търся тези хора. Причините са много, дори тези, че никога не съм срещал глупав овчар и разговорите с тях са забавни.

Фамилия Хускови попадат в село Плевун по едно постановление от комунистическо време, когато се предлага на хора да се заселват в погранични райони, за да се ги съживят.

За да е по-примамливо предложението, партийното ръководство на държавата им отпуска сума от 5 хиляди лева и възможност да си закупят лека кола с предимство. Едно време беше така.

Днес вървя с Мирослав, който е интересен пример. Той не само отглежда заедно с баща си 360 овце, но е от това младо поколение земеделски предприемачи, което ясно знае какво иска и го постига. Гледат стадото, получават от него мляко и месо и дори са построили къща за гости, за да посрещат туристи и да ги хранят с храни, които днес за много от нас минават за деликатес.

Разговорът ни естествено се върти около отглеждането на овцете. Този разговор винаги поставя едни и същи въпроси. На добра цена ли изкупуват от тях млякото и агнетата, получават ли си субсидиите за животни и пасищата? Като всеки млад човек, а още повече здраво стъпил на краката си, Мирослав не се оплаква. Нещо повече. Доволен е от това, което постига.

Проблемите за него са в детайлите. Трудът и желанието за работа са видими, но болната тема са нормативните разпоредби, които у нас са се превърнали в необяснима практика. Защо, е въпрос на който е трудно да се отговори. Днес Мирослав си блъска главата, защо и кой е вписал в наредба изискването, че тревата на пасищата не може да надвишава 35 сантиметра. Не разбира и защо е принуждаван да продава над 600 качествено отглеждани агнета на ниска цена, заради внос на агнета, които според него не са с качествени показатели като неговите.

Въпреки тези въпроси, на които най-малкото аз мога да отговоря, Мирослав смята, че върви напред. Разговорът ни става по-интересен, когато се включва и баща му. Според него преди, по времето на социализма, е било по-добре. Държавата му е осигурявала фураж и всичко необходимо. Все пак го питам какво му липсва сега, когато те работят за себе си?

Тук прагматизмът надделява и той отговаря, че е добре и е доволен. Уважението в тяхната фамилия е голямо, но Мирослав слага точка на разговора с репликата да не го слушам, защото не е прав.

Забележителен е този момент. Едно семейство, един поминък и пример как младото поколение у нас вече мисли като собственик и предприемач. Не чака на никого.

Мирослав нито веднъж не казва, че държавата му дължи едно или друго. Всичко ще си свърши сам и в името на фамилията. Неговият проблем е бюрокрацията и регламентите, които тя създава.

Хора като Мирослав са не само добър пример, но и от хората, които заслужават голямо уважение.

Вижте какво казва Мирослав във видеото: