Диана Любенова разговаря със световноизвестният носител на Оскар Никълъс Кейдж, който в момента е в България, за да снима новия си филм.
Ето какво каза той:
– Работиш в София от месец. Харесва ли ти тук?
– Много. Страхотни хора, много приятелски настроени. Посетих няколко невероятни ресторантa. Би ми се искало да имам повече време тук, защото работих през по-голямата част от престоя си. През малкото свободно време, което имах, успях да се насладя на храната, на архитектурата и на хората.
– Какво ти е мнението за студиото, за екипа?
– Екипът е страхотен – много трудолюбив, талантлив и експедитивен. Всички хора, които срещнах в България, са невероятни – винаги услужливи и приятелски настроени. Студиото е прекрасно. Сградата е великолепна – старинна и има малко страховит вид, като обладано от духове място и на мен ми харесва, защото има характер. Хубаво е да се види, че старо студио като това все още функционира и все още създава филми, на които може да се наслади целият свят.
– Снимахте филма „2-11”?
– Да.
– Какво беше най-голямото предизвикателство за теб в този филм?
– Не мисля, че имаше предизвикателства. Всичко мина много гладко. Не знам как да отговоря на този въпрос, защото не изпитах никакви трудности.
– Кое е най-рискованото, лудо нещо, което някога сте правил във филм?
– Това би трябвало да е във филма „Скалата” („The Rock”). Всъщност са две преживявания. Първото, беше в „The Rock” на режисьора Майкъл Бей с Шон Конъри. Майкъл имаше идея как ние със Шон плуваме под вода, а на повърхността има горящ огнен слой. Разстоянието, което трябваше да преплуваме под вода, беше голямо и ако някой останеше без въздух трябва да излезе на повърхността и щяхме да се изгорим. Тази идея, естествено, никак не се хареса на Шон. Направихме го все пак, но определено беше рисковано. Помня адреналина и всички стихиите които трябваше да преодоляваме – водата, огънят. Притеснявах се, че няма да успея да задържа въздуха си достатъчно дълго и че ще трябва да изплувам на повърхността. Бяха ни сложили регулатори долу, но беше трудно да се достигнат. Ограниченото време беше малко плашещо.
Снимах и един филм „Град на ангели” (“City of Angels”). Режисьор беше Брад Силбъринг. Работех с актьора Денис Франц. По някаква причина Брад беше решил да ни постави на най-високия небостъргач тогава в централен Лос Анджелис – Пирамидата на „Трансамерика”. Бяхме седнали на едно скеле. После те отдръпнаха скелето и останахме само ние. Имахме сцена от 4 страници диалог – ужасяващо! Не бяхме на себе си от страх. Ако гледате филма, няма да повярвате, че наистина сме там. Ще кажете, че са специални ефекти. Никой не ни повярва, че сме седели там – а ние си бяхме!
Спомням си, че казах на Денис: „Ако си нервен, погледни ме в очите”. Исках и двамата да не откъсваме очи един от друг, за да не виждаме къде сме и да не вземем да откачим. Той ме послуша и ме гледаше с едни такива очи, което ме стресира повече. Така че трикът не проработи. Беше ужасяващо.
– Когато започна да мечтаеш да си актьор?
– Бил съм около 4-годишен. Гледах телевизия – някакъв филм и помня, че се чудех „как да вляза вътре в него”. Това е първият ми спомен, че искам да бъда актьор. Това, което малките човечета зад екрана правеха – това, което ние правим сега, беше в пъти по-интересно от всичко, което се случваше в хола ми, със семейството ми. Те ми бяха скучни – исках да отида ТАМ.
Това е първият ми спомен от желанието ми да стана актьор. Когато пораснах, започнах да гледам филми с Чарлз Бронсън. Беше в началото на 70-те, ходех на кино и гледах прожекциите на филмите на седмицата. Тогава даваха „Имало едно време на Запад” и „Господин Хармоника”, направо ме отвяха. Толкова много исках да бъда като него.
Спомням си как отивах на училище в тези дни в Щатите, когато все още можеше да вървиш пеша до училище – виждах кадрите със себе си, докато вървях. Представях си кадри с кран, който тръгва от мен и се отдалечава, а аз се смалявах. Знаех, че искам да съм филмов актьор. И това беше преди да знам кой е чичо ми. Не знаех нищо за „Кръстника”. Толкова много исках да бъда във филм.
– Спомняш ли си първия ден от първия си филм? Как се чувстваше?
– Беше филмът „Бързи времена в Риджмънт”. Беше предвидено да играя главна роля, но бях толкова млад, само на 15. Нямаше как да работя на пълен работен ден, заради закона за детския труд. Спомням си как ставах рано сутрин, баща ми с неговия жълт „Фолгсваген костенурка” ме водеше на снимачната площадка. Беше толкова рано, знаеш ние актьорите работим като фермерите – ставаме в 4 или 5.
Баща ми ме заведе в „Уейтроус донътс”. Взе ми поничка със сладко и чаша кафе – като почерпка за първия ми работен ден като професионален актьор. После ме остави – бях изпълнен с вълнение.
Тогава все още бях Никълъс Копола. Останалите актьори не знаеха как да се държат с мен. Започнаха да ме майтапят, подхвърляха подигравателни реплики по мой адрес, пред каравана ми. Правеха препратки с „Апокалипсис сега”, подмятаха неща като „обичам миризмата на Никълъс сутрин” или „миризмата на победата”. Това продължи и извън снимачната площадка. „Да не мислиш, че може да си актьор, защото си племенник на Копола?” и така нататък. Кой има нужда от това? Бях там да работя. Затова и си смених името на Кейдж.
– Кой е първият човек, който ти повярва като актьор?
– Аз.
– Ти самият?
– Да.
– Това е чудесен отговор.
– Това е единственият отговор. Ако аз не вярвах в себе си, никой друго не би.
– Вярно ли е, че сте осъзнали, че всички филмови звезди имат разпознаваеми гласове?
– Да, аз бях този, който стигна до това заключение. Всички мои идоли... Ти беше споменала във въпроса си Спенсър Трейси, той беше добър, но не беше мой фаворит. Всички мои любимци имаха тези много отличими гласове.
Хъмфри Богарт, Марлон Брандо, Едуард Джи Робинсън, Джеймс Кагни, Клинт Ийстууд, списъкът е дълъг. Но на всички тези хора може да имитирате гласа. И за да си звезда, след времето на Чаплин, откакто навлязохме в ерата на диалога, за да си актьор, наистина трябва да имаш глас, който хората да могат да копират или просто да се насладят.
Не е само въпрос на езика на тялото, на външния вид – гласът има значение. Затова работих по него. Не мислех, че имам много добър глас в началото – бях на 15 с доста висок глас тогава. Трябваше да мисля какво специфично имам в гласа си и как мога да го акцентирам. Аз идвам от Запада, Харбър сити, Калифорния. Имах една провлаченост, която исках да подчертая. Сега това е нещото, което другите копират.
Джон Траволта го направи в „Лице назаем”. На него много му хареса да го прави. Той обича да произнася всички гласни.
– „Лице назаем” е шедьовър.
– Съгласен съм.
– Знаехте ли докато го снимахте?
– Знаех, че щом работим с Джон Ву ще бъде нещо специално. Бях гледал „Твърдо сварен” и другите велики филми. Джон Ву ми направи прожекция на филма „Куршум в главата” – специално за мен. Беше счупил всякакви рамки. Велико! Страхотна игра – огромно!
Хората, които нямат мярка за стил, биха го нарекли прекалено. Беше наистина голяма игра. Емоциална – сълзи и писъци. Тогава разбрах какво искаше Джон Ву от мен. И аз го направих.
Интересно е да видиш как работи Джон Ву. Пред него са наредени, без майтап , 9, 10 монитора, има 10 камери, които снимат едновременно. Той гледа всички ъгли и монтира филма в главата си. На момента. Той знае кое работи и кое не, как ще свърже отделните кадри. Истински маестро. Затова бях убеден, че ще създадем шедьовър.
– Но филмът, с който спечелите „Оскар”, беше „Да напуснеш Лас Вегас”?
– Да.
– Очакваше ли го?
– Не. В действителност, когато реших да се снимам в него, бяха му залепили етикет най-черния, невъзможен за снимане филм в Холивуд. Никой не искаше да го прави. Когато стигна до мен, се влюбих в него. Реших, че е невероятна любовна история. Впечатлиха ме героите. Помня че си казах тогава: „Така или иначе няма да спечеля „Оскар”, така че нека просто направим филма”. И го направих.
– Как се подготви за този филм?
– По доста начини. Имам си своя актьорска методика. Отидох до Ирландия с приятел, обикаляхме пъбовете из цялата страна ден и нощ, забавлявахме се, напивахме се. Аз играех Джон О’Браян, който е не само пияница, но и великопен писател. Затова отидох в земята на великите писатели. Така се подготвих. Записвах се като пия, за да видя как изглеждам. Имах ментор по пиенето – Тони Деймън, приятел на чичо ми. И той беше пияница и поет. Гледах го как се държи. Той идваше на снимачната площадка с мен и си водеше бележки. Казваше ми „Джон Баримор би изял един банан след 2-3 питиета, за да премахне миризмата на алкохол. Пробвай и ти”.
Окей, изпих 2 шота бърбън, изядох един банан и го питам „Как е, дъха ми?” – „Никакъв алкохол”. Той идваше с някакъв ужасен махмурлук след тежко пиене, аз го изучавах, изучавах всяка негова стъпка. Свиваше се на топка като зародиш на пода в караваната ми, докато аз свирех на бонго. Моят герой свиреше на бонго, измислих си го – даваше ритъм на ролята ми.
Много голяма част от диалога ми дойде от Тони Деймън – наблюдавайки го. Той казваше: „Облягай се на бара – не го ритай ! Полегни на него. Барът е като храм за пияча – свещено място.” И аз си казах – това ще влезе във филма.
– Спомняш ли си денят, в който ти се обадиха, за да ти кажат, че номиниран за „Оскар”?
– Не.
– Ти как реагира?
– Беше вълнуващо, ексцентрично, но... трябва да водиш кампания, за да спечелиш „Оскар” – това не съм аз. За мен целият процес беше много необичаен. Бях благодарен. Винаги е хубаво, когато ти кажат, че си свършил добра работа. Но идеята за кампанията за самореклама... аз не се захванах с киното заради това. Захванах се заради него (показва тениската). Той никога не е взимал „Оскар”. Исках да съм този от „Филм за един милион долара” или от „Филмът на седмицата”. Да ме представят с музика: „И сега – филм за един милион, тън-дън-тън-дън Никълъс Кейдж... във „Карай ядосан”” Това исках аз!
– Имаше много любовни сцени в „Да напуснеш Лас Вегас”. Как се чувстваш в любовните сцени?
– Обичам любовни сцени. Обичам да ги снимам. Наистина.
– Няма никаква интимност в снимането на тези сцени?
– Не е така, аз наистина чувствам тази интимност, не я играя. Не искам да играя, искам да го усетя. Затова говоря с партньора си – кой е любимият ти аромат, какъв е любимият ти мъжки парфюм? Какво обичаш мъжът да носи? Какви цветове обичаш? Записвам си всичко. Рейчъл Грифитс ми каза че харесва Том Форд „Tasking leather” - отидох, купих го, сложих го и след това снимахме любовната сцена.
– Кога разбра, че си звезда, че си известен?
– Ако под звезда имаш предвид, че мога да забавлявам хората – това го разбрах когато бях около 7-годишен. Бях първи клас в началното училище. Имаше вечер на талантите. Спомням си как брат ми седеше точно там, майка ми беше там, баща ми май го нямаше. Май и другият ми брат беше. Излязох на сцената за да изпълня „Yellow Submarine” на Бийтълс. Можех да изпея припева, няма да пея пред теб сега, но можех да изпея припева на този много висок глас – като „Мики Маус”, звучах сякаш съм вдишал балон пълен с хелий. Като свърших, всички полудяха в залата. Брат ми беше в шок – не знаеше какво се случва. Тогава разбрах, че имам начин за комуникация с публиката.
– Работил си с толкова много различни и добри, някои лоши режисьори. Какво мислиш за Дейвид Линч?
– Харесвам го. Той е оригинален. Дейвид е един от хората, с които съм работил, който проповядва важността на това да изпитваш удоволствие, докато снимаш филм. Много е важно за актьорите да се забавляват. Питам го един ден на снимките: „Окей ли е да си тук и да се забавлявам?” – „Не просто е окей. Задължително е! Трябва да се забавляваш с това, Никстър”. Като заснехме сцената ми каза „Чисто злато, зайче! Това беше чисто злато!!”
– Имало ли е актьор или актриса в Холивуд, с когото не си имал възможност да работиш, а си искал?
– Джак Никълсън. Мисля, че бихме били взривоопасна комбинация. Бяхме много близки. Той е чудесен. Но никога не се случи. Можеш да си представиш колко диво би било.
– Синът ти Уестън също е актьор?
– Да.
– Иска ли актьорски съвети от теб?
– Той е зрял мъж и е доста независим. Ако ме попита, винаги бих му казал мнението си. Но не давам съвети просто ей така на хората – не ми допада. Дори на хора от семейството.
– Как успяваш да преоткриваш себе си?
– Има един определен отговор на този въпрос. Веднъж зададох същия въпрос на Дейвид Бауи и той ми отговори: „Аз просто никога не свикнах с нищо, което правех. Не се чувствах комфортно с нищо.”
За мен това означава да се възползваш от възможностите, да поемаш рискове, да правиш това, от което те е страх, в рамките на разумното. Така постоянно ще откриваш нови аспекти на себе си и вероятно ще се преоткриеш. Това важи и за мен. Никога не се почувствах комфортно с нещата, които правех.
Когато спечелих наградата на Академията за драматична роля, първата ми мисъл беше какъв ще бъде най-удобният избор след това. Отговорът беше да направя нещо абсолютно неочаквано и изненадващо – силен екшън филм. Никой не би предположил, и точно затова исках да го направя – защото беше различно. Сега се случва постоянно. Някои правят арт филми, оценени високо от критиците и после скачат на блокбъстъри. В днешно време е естествено. Но тогава беше необичайно. Беше предизвикателство.
– Благодаря!
– Благодаря – удоволствието е мое.
