31 години преход и 28 пъти избори – ето как този кръговрат изглежда през личната история на едно семейство от три поколения. Те са от София, но животът ги запраща къде ли не – от Мадан до Германия.
Мария Загорска вече е на 82 г., но казва, че не съжалява за нито един ден: „Помня бомбардировките в София, помня съветските войски, помня американските войски. Станах инженер геолог, тия които са в мините. 13 години имам прекарани в Мадан“.
Докато е сред помашкото население по разпределение, заедно с него Мария преживява Възродителния процес: „Майките помакини правеха демонстрации гушнали по едно бебе. Беше новородените деца да се кръщават с български имена и те се бунтуваха“.
После демокрацията идва. И очакванията: „Еуфорията беше страхотна, много се радвахме. Подмениха много неща, забавихме се. Имам обаче надежда, че ще се оправим скоро“.
Децата ѝ също стават свидетели на промените. „Ако разчиташ само на прехода да те направи свободен, това няма как да стане, свободата е вътре в нас“, казва дъщерята Камелия Дикова.
Тя остава тук и гради семейство, кариера, живот. Синът ѝ, обаче, като повечето деца от неговото поколение, избира чужбина. За да учи.
„Когато го оставих в Манхайм и се чувствах абсолютно празна, празна. Все едно някой беше бръкнал ей така и ми беше извадил сърцето и ме беше пуснал да си ходя без него. Това е, но и това се преживява. Не ставаш сутрин да му правиш закуска или той да си хвърли обувките където не трябва...но когато виждаш че той е щастлив...ок“, споделя майката.
Така Димитър Стоев започва живота си в Германия. Студент е. „Просто го има тоя конфликт между желанието ми да се върна и разума ми, който по-скоро ми казва да задържа малко“, казва той.
Днес семейството живее разделено, но - всеки е щастлив заради другия. „Радвам се че те имат повече изисквания от нас, ние бяхме една смачкано поколение. Аз съм щастлива когато той е щастлив“, откровена е бабата Мария. „Знам, че им липсвам, те на мен също ми липсват, знам, че е трудно, но мисля, че това е правилното нещо за мен“, допълва внукът Димитър.
Дали и кога ще се съберат отново, не знаят. Не знаят и дали Преходът е свършил. Но имат надежда.
