Този разказ много ще ви напомни сюжета на книгата „Не без дъщеря ми“ (Not Without My Daughter, 1987). С тази разлика, че действието не се развива в Иран, а в Дубай. Той е за срещата между майка и дъщеря след повече от 13 мъчителни години раздяла.
Годината е 1998 г., мястото – София. Малкото момиченце на снимката се казва Велизара и това е нейният първи рожден ден.
Днес тя е на 20 години. Казва, че никога досега не се е чувствала толкова щастлива, колкото през последните две седмици. Отново тук, в България.
Бащата на Велизара е сириец, а майка ѝ Марина е българка. През 2002 г., когато Велизара е на 5, заминава за лятната ваканция при баща си, който работи в Чили. В края на лятото обаче той отказва да я върне при майка ѝ в София.
Когато отидохме в Чили, влязохме в един апартамент и видях две деца да играят на земята и друга жена. Помислих, че сме влезли в грешен апартамент, но баща ми ми каза: „Това е твоята нова майка“, разказва Велизара. Тогава вярвала, че майка ѝ ще дойде при нея след няколко месеца.
„Той всеки път казваше: „Още един месец, още един месец“, разказва Марина. Когато обаче не се появили на летището в уречения ден, „просто полудях, бях на успокоителни три дни“, споделя тя.
Нямала никаква информация за дъщеря си. Започнала да звъни на всички телефони, които имала в Чили, но никой не отговарял, включвали се телефонни секретари. „След 10 дни той се обади и каза: „Детето остава при мен!“, спомня си тя.
За Марина започва ходенето по мъките.
„Започнахме да подаваме сигнали навсякъде – Софийска градска прокуратура, МВР, паспортното и нямаше връзка с него, нищо не можеше да се направи“, разказва майката.
Текат мъчителни седмици и месеци. Марина чува Велизара все по-рядко. Обажданията са през скайп или скрит телефон, само няколко думи. Получава снимка на дъщеря си, едва когато тя вече е на около 11.
„Той никога не се смили“, казва майката.
Така минават 13 непоносими години, докато през 2015 г. се случва чудо.
„Обадиха се от паспортно и ми казаха, че лицето Велизара ал Махамид е подала заявление за български паспорт в Дубай“, спомня си Марина. Тя отива в МВР и иска снимката на паспорта. Била открила в LinkedIn профил на Велизара, но нямало снимка, нито информация, не знаела дали това е дъщеря ѝ. Все пак ѝ писала. Момичето веднага отговорило, последвал контакт в Whatsapp.
„Баща ми беше много ядосан. Не му беше приятно, когато му казах, че имаме връзка и си говорим“, разказва Велизара. Споделя, че баща ѝ я карал да се чувства сякаш прави нещо грешно.
Майка и дъщеря решават да се видят в Дубай.
От тази среща минават две години. В началото на юли 2017 г. Велизара решава да избяга от вкъщи, защото мащехата ѝ я тормози. Звъни на майка си, за да ѝ каже, че иска да се прибере в България. Марина алармира кризисния щаб във външното ми министерство.
Трябваше да реагираме много бързо – да я приберем в консулството, за да гарантираме безопасността ѝ, казва зам.-министърът на вътрешните работи Георг Георгиев. „Нашата грижа беше да изведем Велизара колкото се може по-бързо от държавата и да я върнем в Европа и в България“, допълва Георгиев.
Но се появяват неочаквани пречки – полицията задържа Велизара на летището, след като мащехата ѝ или показва фалшиви документи, или се представя на летищните власти като нейна майка.
Дипломатите ни обаче откриват преведен актът за раждане на Велизара и доказват, че майка ѝ е в България.
Със следващия полет момичето вече лети към България.
Сега майка и дъщеря казват, че най-хубавото тепърва им предстои. Заедно.
След излъчването на историята на Марина и Велизара в bTV Новините, вчера бащата – Алуан Махамид, се свърза с нас от Чили.
Самото дете, като остана пет месеца тук с мен, видя моя живот, с нейните сестри и братя, хареса ѝ, сама не искаше да се върне, твърди той.
Казва, че пътува много и на година е вкъщи по два-три месеца, но в тези моменти давал на дъщеря си да говори с майка си.
Махамид живее в луксозен дом, от който ни изпрати видео, за да да докаже, че условията за живот на Велизара в Дубай са над българските стандарти.
„Никога, никога, никога, и майка ѝ знае това нещо, че никога не съм я карал да прави нещо насила“, казва той.
Мога и искам да правя много и различни неща, неща, които там не можах да правя, защото той не ги харесваше или казваше, че не са за жени, споделя сега Велизара.
Аз съм мюсюлманин, просто така са нашите обичаи. Най-голямата глезана в къщата беше, аз много я обичам, пък твърди бащата. Споделя, че не знае защо дъщеря му е избягала, но ако е вярно, че е щастлива, се радва за нея.
Вижте цялата история във видеото:
