„Вие, младите, не знаете какъв живот сме живели ние. Беше изпълнен с трудности, но не беше лош”, казва ми Боряна, докато седи на пейката до мен. Разбира се, цитатът не е само неин. Всяко едно поколение се сблъсква с поне една история на своите баба и дядо, започваща именно така.
Винаги следват спомени за безгрижните детски години, предначертаното бъдеще и сигурността. Противно на историческия разказ за сложните събития преди 10 ноември, за който четем в учебниците, тогавашният обикновен човек вижда нещата много по-просто. Даже с днешна дата – 3 десетилетия по-късно. Почти половин живот по-късно.
Деян Благоев, специалист по киберсигурност, решава да запали искрата отново и да даде шанс на онова поколение, изживяло по-голяма част от живота си преди 1989 г., да разкаже своите истории на всички – а не само на наследниците си вътре в семейството.
Проектът му “Разказано от нашите родители” записва и съхранява обикновените истории на обикновените хора. Именно тези обикновени истории от нашите баби и дядовци ни формират като хора преди въобще да сме се запознали с тежките учебници и тежките оценки за миналото, изобилстващи в тях.
„Ще се радвам тези истории да продължат пътя си. Не направих проекта с комерсиална цел. Направих го, защото смятам, че има една празнина между поколенията“, казва той.
Това го няма в учебника
Според Деян историята търси битката, интригата, неповторимото. Тя захвърля обикновеното и рисува картина, търсеща въздействие. По този начин се отваря пропастта, която трудно свързва поколенията. Забравяме, че нашите предци също са имали любовни трепети, мечтали са и са се борили за своето бъдеще както днес, посочва той.
Учебниците не обясняват, например, защо отначало много хора са били съгласни със създаването на ТКЗС или как това се е отразило на техния жизнен стандарт. Подробностите остават забравени, защото изглеждат статистически незначителни за големите изследвания, но източниците, които пазят детайлите на картината, са все още живи, за да разкажат.
След броени години, обаче, поредна епоха от историята ни ще остане без своите живи свидетели.
„Наскоро Бай Миле попада на снимка от поделението. Сега то е ограбено и полуразрушено. Останали са само голите стени. Всичко друго е изчезнало. Нищо не подсказва за славното минало на мястото и за хората, служили там. Остават само спомените на войниците.“, пише Деян в един от своите разкази за Бай Миле – първия герой на неговия проект.
Неговият път е проследен в няколко епизода – като дете, като млад войник, като един от милионите българи, чийто живот тотално се е преобърнал през 90-те.
Не е просто личен спомен
Разказите са нещо повече от лични спомени. Те са по скоро различен поглед към миналото такова, каквото е било – истинско, даже понякога банално и съвсем обикновено.
Лесно е да зачеркнем „Разказано от нашите родители“ като колекция изповеди на носталгици към време, което днес има своите музеи и даже политически последователи. Историите, обаче, излизат отвъд идеологията, виждаме как самите ние бихме могли да влезем един ден в ролята на разказвачи.
Разликите в поколенията са очевидни, но стремежите остават същите, смята Деян. „Всяко едно поколение се вълнува от едно и също нещо – да се реализира в обществото, да има дом, храна, кариера, любов, пари, деца и просто обличаме всичко това в различен строй, но всички искаме едно и също в крайна сметка.”, обяснява той.
Категоричен е, че и тревогите на хората също си приличат. Събеседниците му обаче споделят, че днес животът е твърде забързан. „Липсва ни спокойствието и търпението. Ако трябва да съм млад днес, не мисля, че щях да понеса този начин на живот”, казва един от тях.
Други хора от друго време
Слушайки историите на своите собствени баба и дядо, забелязвам близостта, която ни липсва. Когато попитах Деян какво забравяме, той си спомни как времето, в което просто отиваш у някого на гости, отдавна не съществува. Дните, когато без телефонни обаждания, без уговорки и тристепенни менюта, вратата винаги е отворена за ближния.
Индивидуализмът в миналото е бил поставен на заден план, защото без хората около теб, не би могъл да оцелееш. Възрастните хора, с които Деян общува, му дават примери за това.
„Разказаха ми неща, които няма къде да прочетеш, например как са строили къщи едно време. В рамките на един месец се събират всички от селото общо взето и строят една къща на някой. След това отиват на следващата къща и за едно лято се строят 5 къщи. И всеки помага. Или като са нямали вода как отиват с бъклиците и мъкнат... а пък децата, за да не им се пречкат по цял ден, ги пращат с по 3-литрови дамаджани и те по пътя си играят, забавляват се и след 3 часа се връщат с водата. (...) Според мен основното, което трябва да помним е че едно време хората, може би не са го желали, но така се е получило, са били много задружни. Трябвало е да разчиташ на приятелите си, на съседите, защото иначе не може да си построиш къщата, не можеш да си купиш това, да си оправиш колата. Искаш, не искаш – разчиташ на тях.“, казва Деян.
Да, имах птеродактил
Деян има три деца, а в ежедневието си преподава и на стотици други, които не познават света преди технологиите. Разказвайки на петокласници за своето детство без смартфон, едно момиче го попитало: „Заедно с динозаврите ли сте живял?“. За тях той е една антика без смартфон, а децата сякаш дори му повярвали, когато им казал че имал домашен любимец птеродактил.
Въпреки това, отбелязва Деян, децата били заинтересовани да чуят неговата история: „Разказвах им че съм имал домашен любимец птеродактил, но вмъквах и много други неща, така че те да разберат всъщност колко са благословени, че някои неща ги имат, за които ние сме се борили да имаме. Например колело със скорости – едно време с балканчето по нанагоре няма скорости, или можеш да караш или не можеш“.
Според него е нужно децата да опитат от миналото. Да влязат в градината, да прекопаят домат, да видят как расте домат изобщо. Нуждата да се сблъскат с реалния живот, да ходят по села, да говорят с хората, за да могат те сами да си изградят спомените от миналото и да изградят връзката със своите корени.
Без история няма бъдеще
Проектът на Деян Благоев живее свой собствен живот – бавно, но сигурно той добавя историите, които е чул и записал. „Бих се радвал някой да издаде книга и да покаже тези хора, които са съществували, въпреки че те не са били супермени, но със сигурност са помогнали на някой през живота си, но аз самият не съм си го поставил като цел засега“, казва той.
Категоричен е – няма как да вървиш напред ако не знаеш какво е било преди теб: „Не случайно хората казват, че трябва да си знаеш историята, за да си знаеш бъдещето, защото някои грешки се повтарят през поколение. Някои неща не са се променили за последните години, други са се променили... Знаейки какво е било показва, че това, което се случва на теб, не е нещо уникално в момента.”
Призивът на Деян е да обръщаме повече внимание на нашите предци. След определена възраст, за тях предаването на знание е по-ценно от каквато и да е материална вещ, смята той. За тях това е начин да се почувстват отново полезни. Пенсиониран професор от БАН веднъж му споделя, че единственото, което желае е да предаде своите знания нататък. Професорът и още много други хора са безкраен ресурс на знания, който остава забравен не само от историята, но и от нас самите.
Такъв е например бай Миле: „За някои от разговорите ни специално се подготвяше, проверяваше, намираше ретро снимки, тоест имаше някаква тръпка, едно вълнение и това му даваше допълнителен живот (...) Има една искра, която се заражда в тези хора и продължава да грее”.
Срещата ми с Боряна е от 2017 г. Няма втора – не я познавам. Каза ми, обаче, и друго: „За да успееш, трябва да знаеш да прощаваш“. Няма по-силно послание към историята и историците от това.
