Следва един разказ за дългия път към дома и семейството по време на война.
Историята на Таня Станева - бесарабската българка, която от първия ден на войната ни прави съпричастни към събитията в Киев, опитвайки се да се прибере вкъщи при най-близките.
Преди дни Таня пристига в София. Казва, че усеща спокойствието дори във въздуха. С ужас си спомня за войната.
„Всички книги и филми за войната оживяха. За първи път чух сирена и това стана песничка за приспиване за много хора. С тях лягахме и ставахме. Усетих страха, когато бях на гарата и исках да се прибера. Ти пребиваваш в едно шоково състояние, ние бяхме 20 души. Много е важно да не оставаш сам, ние се подкрепяхме. Именно в гарата видях концентрация на страх, паника и човешка болка. Хората се тъпчат един друг, искат да влязат. Инвалиди, стари и млади, деца, животни. Просто ужасно“, разказа тя пред bTV.
В продължение на седмица Таня прави опити за евакуация от Киев към родното си село Криничне, където я очакват родителите и 12-годишната ѝ дъщеря. Най-накрая тя стига до дома с автобус.
„Майка ми е много емоционална, тя се разплака. Каза, че се е молела да си дойда. С малката се прегърнахме. Мисля, че вярата, че всичко ще е наред, тя ни държеше. Аз ѝ казах: "Мамо, аз имам толкова планове в този живот, Господ няма как да ми го прекъсне". Но много други млади хора също имаха планове, толкова е несправедливо. Няма да забравя тотално празния Киев, никога не съм го виждала така. Хората са вкъщи или в бомбоубежища. Усещане сякаш армагедонът мина и няма никой жив. Празнина тотална и когато чувам, че хората бягат зад граница се питам колко от тях ще се върнат“, добави тя.
Макар в безопасност, Таня все още се страхува от неизвестното бъдеще и се плаши от всеки шум.
„Един ден ще спре войната, има начало, има и край, аз мисля, че злото ще бъде наказано. Но какво ще правим после с това психологическо състояние, как ще преживеем това? Някой като тракне с вратата и се стряскам - даже тук в България. Всичката тази агресия и ненавист от Русия няма да мине за едно поколение. Няма как да се прощава това, колко деца умряха. От първия ден на войната толкова сълзи се изляха, че можеш да събереш един океан. Мечтая всичко това да свърши“, разказа още тя.
По-далечните мечти на Таня са свързани с работата ѝ и възраждането на родината. Тя бленува за старата Украйна, кипяща от живот и кино фестивали. И докато мечтае, тя лети, усмивката ѝ е широка и чиста, а очите ѝ блестят. Но действителността все още е друга, а мечтите далеч.
