Тъмната страна на човек няма възраст. Това е тезата на известната британска журналистка Тамана Рахман, която представи в България филма си "Когато деца, насилват деца", който ни показва насилието, което често остава скрито. Рахман стана част от кампанията на УНИЦЕФ  за етично отразяване на децата в медиите.

Тамана Рахман е британски журналист и продуцент от Би Би Си.  Носител е на наградата "млад журналист" на Кралското телевизионно общество, наградена е и за материали, показващи истинското лице на расизма във Великобритания. Последният и филм " Когато деца насилват деца" разтърси Острова със шокиращи разкрития за сексуални посегателства между деца още в училищна възраст.

„Ние търсихме отговор на това какво се случва с деца под 18 години, които са били изнасилвани, понякога в продължение на дълго време от други деца и какви са последниците върху тях вследствие от случилото се, също и каква е отговорността, която носят училищата. Това, което направихме, е да поискаме от органите на реда "дописките" по всички тези случаи на насилие. Всички, по които работихме се оказаха сериозни".

В частично анимирания филм децата разказват за преживяното и колко безсилни са се чувствали, когато са се опитвали да потърсят помощ.

„Ние трябваше да разкажем историята на тези четири деца като използваме различни методи, за да ги защитим. Във филма сменихме имената им, дрехите, интервюирахме ги на различни места, в някои случаи използвахме гласове на актьори, за ди озвучим.  Не може просто да снимаме лицата им и някой да ги разпознае, не искахме в този филм децата да имат лица след ужаса, който са преживели. Трябваше да направим всичко възможно да ги предпазим и за това направата на филма беше доста голямо предизвикателство.

Една от историите беше на момиче, което е наистина много, много малко. Тя е още в началното училище, 6-7 годишна, и е била обект на посегателство седмици на ред от две момчета от нейния клас. В нейния случай използвахме детски рисунки. Тя рисуваше на лист без да се чува гласа й и да виждаме лицето й, но картините й говореха сами за себе си, за това какво изпитва".

Във Великобритания, както и в България, деца под 10-годишна възраст не могат да носят наказателна отговорност за деянията си. Затова случаите на посегателство в началното училище често остават безнаказани.

„Но в останалите случаи, които открихме, деца между 10 до 18 години. Много от децата мислят, че не могат да съобщят за сексуално посегателство най-вече защото изпитват срам. И ако те все пак подадат сигнал, това беше едно от нещата, които открихме и много ни шокира, че имаше случай, когато три пъти стига сигнал до съда и няма никакъв резултат, никакво обвинение, полицията беше прекратила случая по много причини. И тук въпросът е какво се случва с тези деца и как те продължават напред? Мисля, че ситуацията у нас в това отношение не е много добра в момента”.

Друга сериозна тема във филма е бездействието в училищата. Оказва се, че преподавателите не са подготвени за такива ситуации и често ги неглижират.

„В два от случаите, разказани във филма, когато детето се опитало да говори с учителя за това, което се е случило, обикновено с момче от същото училище, е, че те не правят нищо конкретно. Оставят въпросното момче в същото училище, понякога в същия клас и дори на същия чин. Ако ти си изнасилен от човек и трябва да го виждаш, това връща у теб много неприятни спомени. Едно от момичетата, с които разговаряхме, разказа, че е имала важен изпит и се е наложило да бъде в една и съща стая с насилника си, тя разказваше, че е усещала миризмата му.

Оказва се, че броят на сексуално насилените деца от деца нараства всяка година.