Откакто разбрах, че в чест на Съединението на Княжество България и Източна Румелия едноименният паметник в Пловдив ще бъде почистен с препарат, който ухае на цветя, а не на зелена ябълка както миналата година, ми стана топло и родно на душата. Тази забележителна липса на въображение у властта, самоотвержено готова да почете делата на предшествениците си, е напълно предвидима, натурална и скучна. Но вече много години мирише лошо.
Чий мозък от местната или държавната администрация е сметнал миризмата за особено важна, никак не е важно. Важното е, че преди 127 лета Съединението се сбъдва макар и на риск. И само 7 години след Берлинския конгрес и разпокъсването на България на пет части. Членовете на БТЦРК Коста Паница, Иван Стоянович, Захари Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов го изнасят на гърба си.
Съединението за първи и, за жалост, за последен път в новата и в най-новата история на България обединява народ, дворец и партии. Пред Великите сили княз Александър I има сили да го отстоява. Министър-председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, въпреки враждата помежду си, също.
Когато православна Сърбия, а не както всички се опасяват Османска Турция, напада България, князът лично предвожда войската. Българските капитани бият съседите и при Сливница извършват военно чудо. Територията на страната се увеличава независимо, че Кърджалийска околия и Тъмръшките села пак остават зад граница.
После нито едно от имената на работниците за Съединението не зае високо място в българската историография. Дълги години и „Строителите” на Симеон Радев остават непрочетени. И народната памет никого не удостои с лимбата на национален герой. Образователната система по времето на социализма също. Доскоро клетият български средношколник бе длъжен да прилича поне на пет исторически личности, между които бащите на Съединението не бяха.
В наши дни няма авторитет, нито достатъчно знание, които да ни задължават кого да хулим или да славим. И независимо, че горното е още по-жалко, ще постигнем много за предците и за наследниците си, ако се отнасяме към националните празници като към религиозни светини. Без значение коя вяра изповядваме. Съединението е уникално събитие от българската история, което има и цена и стойност, колкото всяка Библия, Коран или Талмуд. И няма сила, която да опровергае, че свещените религиозни книги миришат на святост.
