bTV продължава с поредицата „Президентите на България“.

В четири поредни съботи ви разказваме за всичко, останало скрито от камерите и обществеността през мандатите на президентите Росен Плевнелиев, Георги Първанов, Петър Стоянов и Жельо Желев.

Тази събота е ред на държавния глава в периода 1997 г – 2002 г. Петър Стоянов. Завършил е право в Юридическия факултет на Софийския университет. Назначава един служебен кабинет.

Г-н Стоянов, почти 20 години изминаха от края на вашия президентски мандат. С какво се занимавате в момента?

Продължавам да съм член на няколко големи световни неправителствени организации като Световния съвет за право и справедливост, където съм съпредседател. Член съм на лидерския съвет на една от най-големите световни фондации, казва се „Конкордия“, на настоятелството на Александрийската библиотека. 10 години преди това бях член на Глобалната инициатива на Бил Клинтън (Clinton Global Initiative). И бързам да кажа на тона на днешните български политически дебати, че не получавам никакво възнаграждаване за това. На пръв поглед всичките тези места могат да изглеждат като убежище за бивши политици, но всъщност това е място, където можеш да обмениш идеи с хора от много висок калибър, да срещниш с личности от Збигнев Бжежински до Мик Джагър. Затова го правя с удоволствие.

Връщам ви обаче четвърт век назад – президентската кампания, в която спечелихте 2,5 млн. гласа и станахте президент на България. Как се стигна до там?

С ръководството на СДС се събрахме за първи път в началото на януари 1996 г. (изборите бяха ноември същата година), за да умуваме по този въпрос. Искам веднага да кажа, че към онзи момент бяха много малко хората, които вярваха, че СДС може да спечели избори за президент. Припомням, че година и два месеца преди това БСП беше спечелила абсолютно мнозинство в Народното събрание и беше образувала правителство, подкрепено от 128 депутати. А три месеца преди това беше спечелило безапелационно и общинските избори.

Първата идея беше да издигнем за кандидат демократ. Ако спечели, да води политика проевропейска и проатлантическа, но ако не спечели, това да не се отрази на СДС.

Човека, на когото се спряхме, беше големият български писател Петър Константинов, аз водих разговорите с него, той отказа. И горе-долу по същото време градският съвет на СДС-София издигна моята кандидатура, което беше малко неочаквано. След това имахме конференция на СДС, където аз спечелих номинацията за кандидат-президент.

Да бъда честен, пак по това време пристигна в моя кабинет Иван Костов и с усмивка ми каза: „Знаеш ли, че моите жени (имаше предвид съпругата си и двете си дъщери), смятат, че ти си най-добрият кандидат за президент. Длъжен съм да кажа това. Имаше обаче едно голямо препятствие. Д-р Желев по онова време беше действащ президент, основател и съпредседател на СДС. За съжаление, поради конфликтите със СДС, огромна част от избирателите на партията не биха гласували за него.

Но ако той се кандидатираше, и аз като кандидат на СДС, загубата ни беше сигурна. Предложиха да проведем първични избори в рамките на демократичната общност. За чест на д-р Желев той се съгласи. Аз спечелих тези първични избори с доста голямо предимство. И тук ми се ще да кажа две работи, важни според мен – тогава се смяташе, че една печеливша кампания трябва да продължи колкото се може по-дълго, за да може кандидата да разгърне всичко това, което има да каже на избирателите.

Днес е точно обратното. Смята се, че една кампания трябва да продължи колкото се може по-кратко, за да има по-малко време за оплюване на кандидата, което е жалко. И второ – демократичната общност тогава имаше и сили да проведе тези първични избори, за да излезе единна. Нещо, което сега ми се струва непостижимо.

Докато вече бяхте президент, открито подкрепяхте политиката на СДС. Споменахте Иван Костов, наричахте се седесар. Имаше ли обаче рецопрочмост от страна на изпълнителната власт?

Разбира се в началото, за да стана президент, решаваща роля имаше СДС. Тогава за Иван Костов, за цялото ръководство и за всички седесари аз бях „нашият президент”, така бях наричан. Ние имахме великолепно заимодействие. За да бъда точен, независимо от някои несъгласия с Иван Костов, до края на неговия и на моя мандат нашите отношения бяха абсолютно коректни по отношение на всички важни въпроси за България.

Пак ми се ще да направя нещо като извод. Няма по-лош знак за гражданите на една държава и за едно общество от публично заявените разногласия между техните лидери. Това демотивира всяко едно общество, повярвайте ми.

А приемаха ли се критиките ви към определени действия на парламентарното мнозинство?

Да, разбира се. В много голяма степен. Например ако става въпрос за т. нар. вето, коете е много модерно днес. Аз бях назначил специален секретар по парламентарните въпроси, бивш депутат от СДС, ползващ се с тяхното доверие. Той присъстваше на почти всички заседания на парламентарната група. Така че в този смисъл ние бяхме в непрекъснат синхрон.

В момент, в който сте посочен от класации като личност на отминалото столетие, губите президентските избори през 2001 г. Какво показва анализа ви 20 години по-късно?

Не знам какво показва анализът, истината е, че аз загубих президентските избори, защото нито една българска партия не застана тогава зад мен, включително моята собствена партия СДС беше разколебана. За съжаление имаше хора, които обикаляха като емисари България и внушаваха, че Петър Стоянов не е истински седесар, защото нарекъл СДС „разбити авари“. Една глупост, за която днес никой не си спомня.

Това разколеба силно електората на СДС. НДСВ, която беше основната партия тогава, също не ме подкрепи категорично, ДПС категорично застана зад Георги Първанов, БСП разбира се, със своите железни структури, та така.

Кой беше най-трудният ви момент в рамките на 5-годишния ви мандат? Тежките януарски събития или?

Тежките януарски събития бяха изключително тежък момент за мен. Бях убеден, че БСП трябва да слезе от властта. В същото време като президент бях длъжен да им дам мандат за съставяне на нов кабинет след оставката на Жан Виденов, тъй като те бяха най-голямата парламентарна сила. Ако бях дал такъв мандат, обезателно щяха да съставят и второ правителство, и не се знаеше как щяха да завършат българските протести, може би и с кървав край.  

Отказах да дам мандат, движех се по ръба на Конституцията и в същия ден свиках Консултативен съвет. Там се разреши въпросът и БСП се оттегли. Отказа се да състави втори кабинет.

Друг тежък момент беше решението за подкрепата на военната операция на НАТО срещу режима на Милошевич. Никой не обича войната. Със сърбите сме много близки по език, по обичаи, по манталитет, слушахме общо Лепа Брена, но аз трябваше да взема много бързо решение. Това се случи през нощта. Хавиер Солана издаде своята заповед към 12 ч. Нямаше много и с кого да се съветвам. Обадих се на Солна и казах, че България подкрепя тази операция. Тогава дори в най-близките ми политически съратници ме упрекнаха, че съм бързал прекалено много, че е трябвало да изчакам. Бях убеден, че държава като България, която беше афиширана като най-близкия сателит на Съветския съюз или трябва веднага да заяви собствената си подкрепа, или тя ще се загуби.

И наистина в рамките на ден и половина всички останали бивши източноевропейски държави го сториха, но подкрепата на България се забеляза. Трябва да кажа, че позицията на правителството на Иван Костов беше също много категорична по този въпрос.

Така че тук имахме много ясно взаимодействие в подкрепа на проевропейската и проатлантическа ориентация на България. Но решението беше тежко за мен в личен план, защото бях наясно, че това е военна операция, в която ще загиват най-вероятно и цивилни жертви. Но нямаше как, политиката на България към онзи момент беше ясно формулирана от мен. Националистическите стремежи на Милошевич, всъщност националистическите стремежи на част от сръбския политически елит, винаги са пречили на България. Това аз не съм го забравил и като президент.

Г-н Стоянов, остана ли събитие извън фокуса на общественото внимание, което е било ключово, но не му е даден сериозна гласност по времето, когато бяхте президент.

След като подадохме молбата за членство в НАТО, това стана буквално 10 дни след разрешаването на политическата криза, тогава заявих на служебния кабинет, че трябва веднага да изготвят молба. Те ми казаха, че никога не са писали такава молба, което е очевидно. Изготвихме я в моя кабинет, това беше в известен смисъл шокиращо за българското общество. 45 години у нас беше внушавано, че НАТО е ужасна, агресивна, милитаристична организация.

Бях съвсем наясно, че трябва да имаме определена политика по отношение на Русия. Затова много исках веднага след това да имам посещение в Москва. И успяхме да организираме такова посещение. Смисълът беше да се успокои българската общественост, част от която е традиционно русофилски настроена, че желанието ми за членство в НАТО не е акт на враждебност към Русия

И подготвих много внимателно това посещение. Един ден преди да се срещна с президента Борис Елцин поканих на вечеря част от най-големите руски инителектуалци по това време – поетите Андрей Вознесенски и Бела Ахмадулина, Армен Джигарханян, режисьора на „Театър на Таганка“ Юрий Любимов, великолепната актриса Людмила Гурченко, писателя Михаил Жванецки и т.н., около десетени души. Поговирхем за литература. те тогава полюбопистваха и казаха: „вие водите България в една съвсем нова посока“. Припомних им какво е казал големият техен поет Лермонтов, че не можем да преминем през този свят, без да оставим следа, че ще бъдем осъдени от нашите потомци, които ще осъдят техните провалили се бащи: 

„И прах наш, с строгостью судьи и гражданина,
Потомок оскорбит презрительным стихом,
Насмешкой горькою обманутого сына
Над промотавшимся отцом“

След тази среща дойдоха почти всички руски телевизии, привлечени от тях, не от мен, и те казаха, че българският президент така обича руската култура, руската литература... и никой не ни беше събирал толкова отдавна заедно.  С една дума това беше великолепно попадение. Идеята ми дадоха покойният вече голям наш режисьор Киркор Азарян и съпругата му Валентина Радинска.

На другия ден на срещата с Елцин той започна с шетага, че съм превзел руската интелигенция, а сега трябва да превзема и Кремъл. Никой не е превземал Кремъл, най-малко аз съм имал такива намерения, но разговорът ни някак тръгна по-човешки. Така добре, че накрая Елцин даде изявление пред български журналисти и буквално каза: „ние с българския президент Петър Стоянов се разбрахме много добре по всички въпроси“. И това за мен беше невероятно облекчение. Пак казвам, Америка е далече, през океан, но Русия е близо, българите винаги са имали едно на ум, но това посещение беше изключително важно за мен.

Трудно ли беше да убеждавате по линия на вашето изказване: „Обичам Русия, но повече обичам България”? 

Това изказване е принципно, то може да е: „Обичам Америка, но повече от Америка обичам България“ или „Обичам Германия, но повече от Германия обичам България“. Това изказване всъщност потвърждаваше моята убеденост, че ние трябва да се стремим да имаме великолепно отношение с всички, най-вече с нашите сегашни съюзници. Но българският национален интерес остава в центъра на всяка една политика.

Как успяхте да смените посоката така, че процесите по евроатлантическа интеграция да станат необратими. Какви ходове предприехте?

Ще ви кажа нещо парадоксално. Вие ме върнахте към загубените президентски избори. Няма да излъжа, че не бях огорчен. Никой не обича загубите. След това се замислих, че за България всъщност беше важно Георги Първанов, бившият лидер на БСП, да бъде президент след мен.

Малко след спечелените от него избори той подписа акта за членство на България в НАТО. Ако аз бях направил това, щеше да има, сигурен съм, организирани от БСП протести. Но когато довчерашният лидер на БСП подписва този акт, всичко в България мина по един нормален цивилизационен начин. Така всички български партии, включително и БСП, приеха членството на България в НАТО. Това беше изключително важно за мен. Само две години преди това имаше пленум на БСП, 61 души гласуваха „против“ НАТО, един въздържал се и един „за“.

Каква промяна виждате в България от времето, когато вие бяхте в сградата на „Дондуков“?

Когато се връщаме назад в историята, наши историци и политици редовно използват израза „играчка в ръцете на Великите сили”. Спомнете си колебанията, терзанията, мъките на българската политическа класа в кой лагер да се включим малко преди Втората световна война. Днес ние сме в лагера и на Германия, и на Франция, класическите противници по време на войните. И сме заедно и с Холандия, и с Италия, и с Испания, и с цялата просперираща Европа. Ясно е, че това е голямото постижение. Разбира се това ни отне нещо важно от нашата народопсихология – правото да мрънкаме и да се оплакваме. Вече не можем да кажем Великите сили са ни виновни за това или онова, или избрахме ли грешния лагер. Сега сме в семейството на икономически най-проспериращите държави. От нас зависи кога и как ще ги догоним.

В условие на силно фрагментиран парламент, невъзможност да се конструира кабинет в рамките на две народни събрания, има ли цел, която би могла да обедини и партиите и въобще всички участници в процесите?

Всички днес сериозни предизвикателства като COVID-19, цени на енергетика и т. н. са изключително важни. Но след 5, особено 25 години няма кой да си спомни за тези дебати, бъдете убеден. Но дебатът за Македония по начина, по който се реши сега, повярвайте ми ще бъде споменаван и може да има отражение след 20 и след 30 години.

Това бих искал да кажа на днешните политици – не занемарявайте този дебат, той е изключително важен. И веднага ще ви кажа от какво се страхувам най-много – ние преживяхме първата си национална покруса след Междусъюзническата война – изгубихме изцяло Македония. Втората национална покруса е след Първата световна война и третата национална покруса е след Втората световна война. Ако не успеем добре днес политически да изиграем своите карти, извинете за този израз, ако ви се струва груб, ние можем да изживеем и последната си национална покруса, отново свързана с Македония. Ето какъв е проблемът според мен.

Виждам един всеобщ патриотичен подем, съвсем справедлив, ние никога няма да отстъпим историята си, защото правото и историята са на наша страна. Това е без съмнение. Но искам да напомня, че и най-искрените патриотични чувства понякога са довеждали до лоши и пагубни за България политически решения. В навечерието на Междусъюзническата война цялото българско общество е в патриотичен подем, Сърбия отказва да освободи т. нар. спорна територия от Македония, Вазов написва „съюзници разбойници”, който се превръща в национален химн, едва ли не... Генерал Савов заповядва и ние започваме Междусъюзническата война, България загуби всички спечелено, загуби и Северна Добруджа.

Ето как един изключително искрен и справедлив национален патриотичен подем доведе до най-голямата политическа катастрофа в България. Тоест иска се интелигентност при вземането на политическите решения. Иска се задълбоченост, а не просто говорене ей така, за да се харесаме на публиката.

Могат ли днес президентите да бъдат не само коректив, но да дадат този мъдър тон, който да изгради, да изкове тази цел, за която говорим и сега?

Да, разбира се, аз винаги съм знаел каква е тежестта и значението на президентската институция. По един сполучлив израз на Филип Димитров – „президентът е господар в положение кризи”. Такива кризи, дано да не съм прав, ще се очертават и занапред, изключително важна е президентската фигура. Отговорът ми е „да“ и „може“.