bTV продължава с поредицата „Президентите на България“.
В четири поредни съботи ви разказваме за всичко, останало скрито от камерите и обществеността през мандатите на президентите Росен Плевнелиев, Георги Първанов, Петър Стоянов и Жельо Желев.
Тази събота е ред на държавния глава в периода 2002 - 2012 г. Георги Първанов.
С каквото си поискам. Имаше едно предаване на Ваш колега, в края на втория ми мандат ме попита какво правя тогава и аз казах: „Каквото е необходимо“, а след това казвам: „С каквото си пожелая“. Цял живот съм писал, след като написах една книга – документално-мемоарна, сега се хвърлих с повече стръв дори да пиша книга за лидерството.
Тъй като се занимавате с история и документи, аз ще ви върна в един друг момент - шеговито споделяте в последната Ви книга, че в деня на първите Ви президентски избори сте били готови само с изявление за негативен резултат или почетна загуба. Как победихте първия си мандат, напук на социолозите?
Победих с много тичане, с много блъскане, с много работа, с една друга технология. Тогава правехме избори така, обикаляйки цялата страна, срещайки се с много хора. Тогава на събранията можехте да срещнете избиратели, ставаха сериозни дискусии и докато другите се занимаваха тук с измислени дебати, аз вече бях стигнал до много хора. Бях направил много избори преди това, 3 месеца преди това аз бях загубил много тежко парламентарните избори срещу Царя. Бях печелил още по преди това местните избори. Тоест в много поредни различни по своя характер избори аз бях изградил своята стратегия и тактика. Бяха ме отписали, смятаха ме, че съм самурай, подлагам се на харакири, обаче за изненада на мнозина аз взех, че спечелих. Между другото, имаше едно проучване, което 40 дни преди изборите ми даваше 15-о място по рейтинг, а аз взех, че спечелих.
Без съмнение първия път беше много по-трудно, защото моят опонент, действащият опонент Петър Стоянов, беше обявен за личност на столетието, той имаше всички основания да очаква победата, а аз бях глуха опозиция. Разбира се, вече със създадена голяма, силна коалиция наистина победи в различни по-малки битки.
Кои са моментите, за които не бяхте подготвен, влизайки в сградата на „Дондуков“ 2?
Разбира се, аз не съм се готвил тясно професионално за държавен глава, но във всеки случай моята подготовка като политик е била по-широка, повече към държавническото, отколкото към проблемите и изискванията на изпълнителната власт и затова на мен са ми предлагали да бъда премиер. Винаги съм отклонявал подобна идея, но сякаш много по-добре бях подготвен за „Дондуков“ 2.
Казвате в книгата си, че няма вечни врагове в политиката. Как успяхте пък да превърнете Вашите политически опоненти в партньори в качеството си на президент?
Трудно е, даже и вътре в левицата на мен ми трябваше доста време, няколко години. Сега някои смятат, че коалиция се прави от днес за утре. На мен ми трябваха 3-4 години да направя „Коалиция за България“. По-малко, но достатъчно време ми трябваше да дам тласъка и да стана, както се шегуват вашите колеги, „архитект на Тройната коалиция“. Имаше непримирими отношения там между НДСВ, ДПС, БСП – това са партии различни по своята идейна основа, но пък трябва да се помни, че на едни избори се правят коалиции преди изборите, за да може да се разграничим и оттам да спечелим повече гласове. Но трябва да имаме винаги наум това, че след изборите трябва да може да намерим основите, така че да съберем и партии, които са твърде различни, да не кажа противоречиви.
Защо „коалиция“ според вас за днешните политици е мръсна дума?
Това започна от времето след Тройната коалиция, може би от страна на ГЕРБ. Бойко Борисов най-често го повтаряше, след това, разбира се, другите го подеха и сега като теглим чертата от дистанцията на времето, аз мисля, че трудно може да бъде опровергана тезата, че следващите коалиции бяха много по-слаби, много по-неуспешни, отколкото Тройната коалиция при всичките кусури, които аз самият съм коментирал и критикувал. Разбира се, не може без коалиции, не можеш да имаш 100, 200, 300 партии, повечето от които наистина са непримирими, и в един момент да не си помислиш, че управлението в крайна сметка трябва да притъпи тези противоречия и да се намерят основните допирни точки, приоритетите.
Постарал съм се и в книгата, пък и в многобройни интервюта да разкажа почти за всичко. Знаете ли, скрито остава онова, което се прави за подготовката на едно събитие. Ще ви дам един пример с Либия, със спасяването на нашите медицински работници там. Водеше се голям спор, сигурно си спомняте, дали да е явна, или скрита дипломацията. Това беше измислен спор. Имаше много явни моменти, включително и моята визита в Триполи и разговорите ми с Тони Блеър, със Саркози, ако щете с Буш, но то има огромно море от подводна работа на хора като Борис Велчев, Георги Димитров – дипломатът, хората от Външно министерство, на Ивайло Калфин екипът. Тихо, кротко, сега вече съм извадил документите, които подготвяха нещата, и това е скритата част, без която не може да мине.
От позицията и дистанцията на времето успешна ли беше политиката в международен план, която се опитвахте да водите, което включваше следното: „Винаги с Европа, никога срещу Русия”?
Това не съм го измислил аз. Не съм сигурен, че и предишният цар го е казал, но това няма значение. Философията е добра, още повече, че ние вече сме член на ЕС. Във всеки случай се стараем да сме в крак с останалите. Но баланса трябва да го има. И с Русия, и с другите страни от Изтока. Имаме много приятели на юг, на Балканите – каза го и Буш, каза го и Барозу - президентът на ЕС. Ние бяхме лидер, макар и неформално обявен. Така че нужна ни е многостранна политика, в която да бъдем солидарни с Брюксел, дотолкова, доколкото наистина нашите интереси го изискват. В същото време да не забравяме, че има много неща, от които можем да се възползваме от Русия. И не само енергетиката. От другите страни около Черноморско-Каспийския регион. Изобщо майсторлъкът е в баланса. Аз имам една такава фраза, може би ще се повторя, понеже ме закачаха често за големия шлем, и моята теза беше, че най-доброто за България са енергийни руски проекти и американски бази. Аз съм го казвал и във Вашингтон, и в Москва и от там никой не е реагирал.
Всеки има право на развитие. Вижте, аз бях против допускането на самолетите за атака срещу Югославия в една война, която аз не приемах. Някой беше написал заядливо: „Имаме си президент-пацифист” и аз не се отказвам от това, но когато вече бяхме член на Алианса и то с моя подпис, наистина ние трябваше да бъдем солидарни, да бъдем коректни към своите партньори, но при едно условие – когато правят коалиции, тръгват да атакуват Ирак, правят коалиция на желаещите и нас ни включват без да ни питат, а вземат решения за различен вид атаки, в това не са привлечени наши военни. Нашите политици не са привлечени. Не, искам равноправно участие и държа на тази позиция, още от времето, когато стана големия сакатлък с нашите войници в Кербала, с тяхната смърт, Бог да ги прости. Тогава формулирах едни такива принципи, включително и максимални гаранции за нашите бойци, които изпращаме в контингентите.
