Пианист, монах и писател – Николай Грозни в търсене на щастието

Той не се страхува да направи това, за което всички тайно си мечтаем. Бил е пианист, будистки монах и цял живот скита по света в търсене на щастието. Неговите романи се четат в много страни извън България. Това е Николай Грозни.

– Колко пъти си събираш багажа през последните години и тръгваш на някъде?

– По мои изчисления – 35 пъти. От 18-годишна възраст, с целия си багаж съм се местил 35 пъти.

– Добре, 40 пъти си събирал багажа, за да се преместиш. Разкажи ми за първото ти заминаване от България. Ти си музикант и те приемат в Бъркли да учи джаз и композиция, изключително реномиран университет в САЩ.

– Отидох с всички надежди, които имах, да уча джаз в Бъркли и донякъде надеждите ми бяха оправдани. Бъркли беше много диво място по онова време.

– Диво място? Тази снимка от кога е, от началото на престоя ти там?

– Да, това е Бъркли. Беше много диво тогава, Америка беше друга Америка, не толкова полицейска, колкото е сега и неополитанска в някакъв смисъл в момента. Преди 90-те години още се усещаше още от дъха на хипи поколението. Факт е, че примерно в стаята, където се упражняваха музикантите често, преподаватели с ученици заедно пушат марихуана, импровизират и т.н.

Тогава нямаше още детектори за дим, нямаше видеонаблюдение, беше някак си по-разпуснато. Идеята да получиш някакво образование в музикалната сфера, може би, ако си класически музикант е едно, но за хора, които учат композиция, джазова композиция, как да импровизират, академичната среда не е място, където могат да се развиват и където могат да узреят.

В България аз бях изключен от музикалното училище и си тръгнах с доста голяма горчивина към тукашната среда, към тази тенденция винаги да се наказват талантливите и да се помага на посредствените. Има го навсякъде, предполагам, но тук е като някакъв национален спорт.

Така че с доста голяма горчивина си тръгнах. В Америка естествено се сблъсках с други проблеми, които пък те си имат. Това консуматорско общество, което всъщност дойде в България, но тогава за мен беше непознато.

– Консуматорско общество – да гледаш само материалното, да гониш парите?

– Да, това е едно паразитиращо съществуване, в което всъщност не даваш много от себе си, освен това, което е необходимо, за да печелиш пари, за да си купиш неща.

– С всичко това, което казваш дотук съм абсолютно съгласен. Но ти решаваш да зарежеш всичко и да станеш монах в Индия.

– Ако се върна сега назад, бих направил абсолютно същото.

– Кажи ми как се става будистки монах?

– Да станеш монах е много просто – отиваш при някой възрастен монах, има такъв ритуал, с който приемаш ново име, новите дрехи, променяш външността си, т.е. като си подстригваш главата.

– Твоето име какво беше?

– Лоджо Чо Сан, това е на тибетски. Лоджо означава мъдрост, а Чо Сан означава блага дарма. Дарма е сикхстка дума за нещо, което се държи или се задържа, като съдържание, т.е. това са ученията, мъдростта и т.н.

– И започва твоят живот като монах. Колко време продължава той?

– Пет години.

– Пет години? Как минаваше денят ти?

– Това си е университетът. Аз примерно винаги съм имал проблеми със ставане сутрин, но там нямаше как. Дебатите започват някъде към 7-8 ч. Дебатира се реалността, когнитивността, видовете съзнания.

– Пет години ти си монах в Индия, но си тръгваш и оттам. Има нещо, което не ти харесва и там, може ли да обясниш на кратко какво.

– Има нещо, което не ми харесва изобщо на планетата, така че съвсем нормално е човек да си тръгва отвсякъде. Нещата общо взето са гнили навсякъде, това не е някаква голяма мъдрост. Това е клише, за съжаление, но е факт. В Индия получих много, но същевременно дадох доста много от себе си, част от здравето си, и естествено с болестите – дизентерия, малария, хранителни натравяния.

– И изкара всичко това?

– Да, такива бяха условията.

– Маларията е болест, която е опасна за живота ти, как се изкарва такова нещо?

– Или изкарваш или не изкарваш. Има много малария.

– Имаше ли колебания при теб – или изкарваш или не изкарваш?

– Естествено, че има, за съм го описал това нещо в „Крака на костенурка”. За съжаление, това е част от цялата реалност на Индия. Това е една в голямата си част доста бедна страна, с много проблеми.

– Нещо, което те разочарова най-много в този живот?

– Там ли? Всъщност, това са може би най-щастливите ми години, така, че да кажа, че ме е разочаровал самия живот на монах не мога по никакъв начин да кажа. Имах прекрасни приятели в лицето на този герой Цар от "Крака на костенурка", един сърбин, който също беше станал монах и след това живяхме заедно. Той имаше големи проблеми с индийските власти и т.н. , беше много весело.

Моите проблеми дойдоха от самите хора по манастирите, тези тибетци, които се държат така, все едно, че притежават истината, от една догматичност и естествено от такива корумпирани човешки взаимоотношения, много кариеризъм, нещата, от които всъщност бягах от Америка.

– Кариеризъм сред монасите?

– Естествено. Това си е кариера, отиваш и правиш кариера на духовник всъщност и за да можеш да направиш кариера на духовник, трябва или да имаш връзки или по някакъв начин да смачкаш всички около себе си. За съжаление, това е светът. Така че няма нищо позитивно от тази гледна точка. Има знание, което може да се вземе, което не е тяхно, то не е на тибетците. Те са го запазили, но като структура, като система, тяхното общество е една теократична диктатура и в това няма нищо красиво.

– Тръгваш си от Индия и отиваш обратно в Америка. Два пъти се жениш, имаш две деца. Те там ли са си? И двете жени ли са американки?

– Не, едната е българка, дъщеря ми, по-голямата живее в Кънектикът, а малката живее в Ню Йорк и нейната майка е американка.

– Която също е писателка. Твоите родители са двама много известни български лекари. Това са проф. Гроздински, а майка ти преподава в Медицинска академия в Стоматологичния факултет.

– Да, и двамата са професори, лекарско семейство.

– Как приеха тези твои митарства из света?

– Не знам, не мога да си помисля сега като баща вече виждам какво е от другата страна, така че не мога да си помисля какво е детето ти да каже – Ами аз си зарязвам обучението и кариерата си на музикант, или каквото детето е правило дотогава, и отивам в Индия да стана монах. Ако това едната от дъщерите ми го направи в момента, която и да е, ще ми е много трудно да си представя положителен изход от цялата тази ситуация.

Но същевременно, като знам аз през какво съм минал и че в крайна сметка аз нямаше да съм този човек, ако не бях направил всичките тези неща, разбирам, че може би човек трябва да следва мечтите си, независимо колко луди са те, пък ние родителите сме винаги да седим и да се притесняваме какво ще стане.