Живот като на кино или шпионски филм на живо – така звучи накратко историята на Дино Динев, един българин, работил за три разузнавания, и за киното.
Живее във Франция от 1966 г. Започнал е с тренировки по бокс. На тепиха се задържал кратко, защото се появила снимачната площадка. Тя пък го отвела към тайните мисии.
„Един ден се качвам в киноцентъра с един мой приятел. В големия павилион сложили една кабина от камион – трима души вътре в кабината, с един актьор Сава Хашъмов и една прекрасна югославска актриса. Трима души друсат кабината, ние ги гледаме. Директорът на продукция ни пита „Какво правите?” и ние казваме „Гледаме”. „Искате ли два лева да изкарате?” – два лева бяха пари. „Взимайте по един клон” и ние с моя приятел тичаме приклекнали. Първата ми работа в киното беше живо дръвче”, спомня си Динев.
По-късно той се научил да снима и станал оператор и работил като асистент на Въло Радев в „Крадецът на праскови”.
Запознаство с френски кинаджия му отворило пътя към Франция. Започнал работа като оператор, но не останал незабелязан и за родното разузнаване.
„Отначалото бяха срещи с консула, обеди, вечери – имаше бюджет, трябваше да се похарчи. Шпионаж нямаше. България не работеше на Запад. Какво да шпионирам? Моя офицер от Държавна сигурност ми каза „Ако чуеш, че се подготвя опит за терористичен акт срещу посолството и някой от членовете – предупреди ни. Викам „Вие какво ще правите?” – „Ми ние ще се обадим на френската полиция”. Викам, „То и аз мога да звънна на френската полиция”.
По-късно Динев е вербуван и от французите. „По ресторантите ходех и се срещахме по два пъти на месец – ядене, пиене”, а след това е вербуван и от Съветския съюз. „Започнах да работя много активно за разпространение на френски филми в Съветския съюз. Тогава само една фирма можеше да внася филми – „Сом експорт филм”, а те всички бяха от КГБ. И така лека полека се свързахме с тях”, спомня си той.
„Никога нито една от страните нито българската, нито френската, нито руската не са искали от мен да участвам в акт, който да накърни интересите на друга страна. В тоя бизнес 90% е блъф – блъфира се всичко”, допълва Динев.
Затворът не му се разминал. Три години тройният агент прекарал зад решетките.
Причината е, че през 1978 г. Владо Костов поискал убежище. Българинът се отзовал, но и френските служби не закъснели. В 6:00 сутринта 25 души заградили дома му с автомати и го арестували. Обвинението е връзки със спецслужби на чужди страни с цел да се накърнят интересите на Франция.
„Само един въпрос ми беше зададен по време на целия процес, който продължи три дни. „Господин Динев, с какъв чин напуснахте българската армия?” Има два чина, които се дават по заслуги – ефрейтор и генерал и аз с гордост казах ефрейтор”, спомня си агентът.
„Най-трудно ми беше за децата. Синът ми беше на 7 години, дъщерята на 6. Не посмяхме да им кажем, че съм в затвора и две години не ги виждах. Това беше най-мъчителното”, казва Динев.
След затвора сложил точка на шпионските игри. Казва, че не е трудно да си троен агент. „С руснаците пием водка, с французите и с българите – или бира, или ракия”. Казва, че най-трудно е било да не накърни интересите на нито една страна.
„Аз не познавах много нашите мигранти въпреки, че ходих по кръчмите. Френската полиция и нашите трябваше да направят списък на българи, които могат да направят атентат. Когато дойде Тодор Живков в Париж, те събраха стотина българи и ги заключиха в Корсика в един военен лагер за 15 дни, докато делегацията свърши посещението си”, казва Динев.
Успоредно с агентурата и след нея Дино Динев – Джими развил успешен бизнес – Изнасял френски филми за Съветския съюз. „По времето на комунизма всичко беше цензура. Българинът нямаше достъп да види какво става отвъд желязната завеса. Единствено моите филми стигаха до народа”, казва Динев.
Джими разпространявал и съветски филми във Франция. Сприятелява се с Андрей Тарковски, Сергей Бондарчук и Никита Михалков. Днес се бори с тежко заболяване, радва се на внуците си, държи ръката на съпругата си, която винаги е било до него, колкото и заплетен да е ставал сценария и твърди, че нито гледа назад, нито изпитва горчивина за нещо.
„За нищо не съм съжалявал. Никога. За мен съжалението не съществува. За мен миналото е като един лист от дърво, който есента пада на земята и пролетта няма да се вдигне наново – нов лист ще поникне. Това е моята теория – не мисля за вчера, мисля утре какво ще бъде”, казва Динев.
